Гектор Мало - Изпитанията на малката Пиерета

В един съботен ден Версайските врати на Париж бяха задръстени от коли, натоварени със сено, слама, бъчви и друг товар, който очакваше митнически преглед под палещите лъчи на слънцето. Последна стоеше и привличаше всеобщото внимание една странна кола. Приличаше на стар фургон, направен от летви и платно. Покривът беше от насмолен картон, а платното бе толкова мръсно, че едва можеше да се различи небесносиният цвят, с който някога е било боядисано. Същото можеше да се каже и за следите от надписи, които бяха останали по четирите стени на фургона. На едната от тях се беше залазило началото на гръцката дума „фото“, на другата — на немски „графие“, на третата — на италиански „тиа“; най-четлив беше надписът на френски — „фотографи“. Явно беше, че тези надписи означават думата „фотография“, а различните езици, на които беше написана — страните, през които бе преминал фургонът. Магарето, което го теглеше, също не беше от тукашните краища. Беше толкова изтощено, че изглеждаше невъзможно да тегли подобна тежест, като се взреше човек по-внимателно в него, виждаше ясно, че тази слабост е от продължително, уморително пътуване и постоянния глад. Всъщност магарето беше здраво и издръжливо. Беше по-високо от нашите магарета и имаше пепелявосив цвят, светъл корем, украсен с черни напречни линии. Крепеше се на тънки, но здрави крака. Юздите му бяха направени от върви и ширити, различни по дължина и цвят. Те се подаваха под цъфнали клончета, откъснати по пътя от грижлива ръка, за да запазят магарето от мухите и палещите лъчи на слънцето. На тротоара до фургона седеше малко момиче, около дванайсетгодишно. Лицето му беше необикновено. Такива лица се срещат само при смесване на две различни раси. Неговите смели черни очи бяха в контраст със светлите му коси и с прозрачната белота на кожата му. Сериозната линия на устата не хармонираше със слабото детско личице. Фигурата на момичето беше стройна, нежна и нервна като лицето, изпълнена с грация. Облеклото му се състоеше от стара, избеляла блузка и вехта пола. Но въпреки бедното си облекло момиченцето се държеше с достойнство.

Пред фургона беше спряла кола със сено — тъй близко, че магарето без усилие отскубваше по някой стрък, щом усетеше, че не го гледат.

— Поликарп! — мъмреше го тогава момиченцето. — Ще престанеш ли най-после?

Магарето навеждаше срамежливо глава, присвиваше очи, изпъваше уши и пак протягаше муцуната си към колата… Беше много гладно.

— Пиерета! — обади се слаб глас от фургона.

Момиченцето скочи на крака и разтваряйки завесите, влезе вътре. На пода върху тънък дюшек лежеше бледа жена.

— Желаеш ли нещо, мамо?

— Какво прави Поликарп?

— Яде чуждо сено. Много е гладен.

— Не му позволявай! Гладът не дава право да се взема онова, което не е наше, а може да си имаме и неприятности със стопанина на колата.

— Ще го пазя, а ти как се чувстваш, мамичко? Сигурно ти е много лошо? — запита с треперещ глас момиченцето.

— Не, нищо ми няма, само малко ме задушава… Ти не се плаши — отговори майката с мъка.

Тя искаше да успокои дъщеря си. Всъщност положението й беше много тежко — намираше се в последните стадии на туберкулозата. Беше още млада жена със следи от рядка хубост върху измъченото си лице. Тъмните й кротки очи горяха с болезнен блясък.

— Не искаш ли да пийнеш нещо? — попита Пиерета. — Тук наблизо има лавка, ще ти купя лимонада да се разхладиш.

— Не искам, запази парите, и без това са толкова малко. Иди по-добре при Поликарп.

Момиченцето се върна при животното и го издърпа малко назад, за да не може да достигне сеното. Магарето отначало се позаинати, но когато тя му заговори ласкаво и го поглади по муцуната, то отпусна дългите си уши с изражение на доволство и покорност. След като го успокои, Пиерета отново седна на тротоара и започна да наблюдава това, което ставаше наоколо. Във въздуха се носеше рояк мушици, по реката минаваха параходи, а на брега разтоварваха салове чрез макари, които обхващаха с железните си вериги сандъците и ги пренасяха направо във вагоните. Влаковете минаваха по моста, чиито арки закриваха изгледа към града.

Наоколо се движеха митничарите. Те вкарваха дългите си щикове в колите със сено и слама или пък продупчваха бъчвите, като опитваха съдържанието им. Всичко това беше ново и любопитно за Пиерета и тя така се захласна, че не забеляза как мина времето…