Гектор Мало - Изпитанията на малката Пиерета

Вече няколко минути наблизо се въртеше едно момче, приблизително на нейната възраст. То беше клоун от трупата, чийто фургон бе в съседство с този на Пиерета. Момчето напразно се стараеше да привлече вниманието й.

Най-сетне то се реши да я заговори:

— Ах, какво хубаво магаре!

Тя мълчеше.

— Вероятно не е оттук?

Тя погледна момчето и като не видя нищо враждебно в него, отговори:

— То е от Гърция.

— От Гърция!?

— Да, и затова го наричаме Поликарп.

— А-а! — промълви момчето, макар и да не разбра защо едно магаре от Гърция трябва да се нарича непременно Поликарп. — А далече ли е оттук Гърция?

— Много далече.

— По-далече ли е от Китай?

— Не, по-близо е, но все пак е много далече.

— Значи вие идвате сега от Гърция?

— Не, от по-далече.

— А къде отивате?

— В Париж.

— Къде ще се установите?

— Посъветваха ни около Крепостния булевард.

Като чу тия думи, момчето плесна с ръце и проточи:

— Около Крепостния булевард ли? О-ла-ла!

— Нима там не ще има място?

— Място има, но не е за вас. Пълно е със скитници. Има ли с вас някой, който би ви защитил?

— Не. Само двете с мама сме, ти е много болна.

— Вие сама ли се грижите за магарето?

— Разбира се.

— Но тогава още утре ще ви го откраднат. И това ще бъде само началото, останалото ще бъде още по-лошо. Повярвайте ми! Навярно никога по-рано не сте идвали в Париж?

— Не, никога.

— Веднага забелязах. Но защо не се установите у Смукалото?

— Не ви разбирам.

— Това е прозвището на един човек — стопанин на хан. Дворът е много голям и вечер заключват вратата. Никак не е страшно. Всички знаят, че ако някой се вмъкне нощно време в хана, може и да получи някой куршум от ханджията.

— А скъпо ли взема?

— Зимно време — да, понеже тогава много хора се стичат в Париж, но сега не е по-скъпо от четиридесет су 1на неделя, а и магарето може да пасе в двора, ако обича бодилите.

— Да, обича ги.

— Толкова по-добре тогава. А стопанинът не е лош човек.

— Защо го наричат Смукалото?

— За това, че по всяко време може да пие.

— Далече ли е оттук тоя хан?

— Не. Знаете ли къде е Шарон? Обзалагам се, че не знаете!

— Та аз никога не съм била в Париж.

— Ето го там — и момчето посочи на север. — Когато минете вратите, ще завиете вдясно покрай булеварда и ще попитате някого. Всяко дете би ви упътило.

— Трябва да кажа на мама. Постойте за минутка край магарето, веднага се връщам. Не му позволявайте да яде от сеното.

— С удоволствие. Ще го поразпитам за Гърция.

Пиерета влезе при майка си и й разказа онова, което чу от клоуна. Преди да излезе, тя се наклони към нея и каза тихо:

— Тук е пълно с коли, на които е написано: „Фабрика Марокур. Волфрам Пендавоан“. Такъв надпис имаше върху бъчвите.

— Че какво от това?

— Струва ми се странно да срещам навсякъде това име.

Когато Пиерета се върна, намери своето магаре със завряна в сеното муцуна. Дъвчеше най-спокойно, сякаш беше пред собствените си ясли.

— Защо му позволявате да яде? — извика Пиерета.

— А защо не? Толкова е гладно.

— Но нали стопанинът на сеното ще се кара?

— Тогава ще си има работа с мен — отвърна момчето закачливо… — Нека само се опита…

В това време дойде редът на колата със сеното и тя тръгна напред.

— Прощавайте! — каза момчето. — Аз тръгвам, но ако ви дотрябвам, попитайте за Грабдул, всеки ще ви упъти.

Митничарят, който прегледа фургона, не намери в него нищо друго освен два сламени стола, една маса, фотографски апарат и няколко снимки. От куфари и дрехи нямаше и следа.

— Нямате ли друг багаж?

— Не.

— Можете да продължите.

Като минаха вратите, Пиерета зави надясно покрай булеварда и скоро намери улицата и хана, както й бе описал Грабдул. Тя погледна в двора и видя един стар дилижанс без колела. В тревата си играеха около дузина кученца. Те се спуснаха към нея със звънлив лай.

— Кой е там? — попита нечий глас.

Пиерета се обърна и видя брадат човек, който подреждаше различни вехтории, като ги хвърляше в кошници, наредени около него.

— Ела насам, но внимавай да не настъпиш палетата! Какво искаш?

Пиерета обясни с няколко думи какво й бе нужно.

— Че защо не — отвърна той, — стига да ми предплатите.

— Колко?

— Четиридесет и две су на седмица за фургона и двадесет су за магарето.

— Скъпо е.

— Както искаш. Това е окончателната цена…

— Може ли магарето да пасе от бодилите?

— И бодили, и трева, колкото му издържат зъбите.