Ханс Андерсен: Малката русалка

Далече, далече в откритото море водата е синя като листцата на най-хубавия синчец прозрачна като най-чисто стъкло. Ала тя е много дълбока — толкова дълбока, че нито едно котвено въже не достига до дъното. Трябва да се поставят една върху друга много камбанарии, за да се стигне дъното на морето. Там долу живее морското население.

Защото ние не трябва да си мислим, че на морското дъно има само бял пясък. Не, там растат най-чудни дървета и растения, които имат толкова гъвкави листа и стъбла, че при най малкото поклащане на водата мърдат като живи. Между клоните се гмуркат големи и малки риби, както у нас на земята прелитат птички по дърветата. На най-дълбокото място пък се издига палатът на морския цар. Стените му са коралови, високите му островърхи прозорци са направени от най-чист кехлибар, а покривът е от раковини, които ту се отварят, ту се затварят — според течението на водата. И туй изглежда великолепно, защото в раковините се крият прекрасни бисери, всеки от които може да служи за украса.

От дълги години вече морският цар беше вдовец, затова за домакинството му се грижеше неговата стара майка. Тя беше умна жена, но се гордееше много с високия си произход. Поради тая причина тя носеше на опашката си двайсет охлюва, когато на другите знатни госпожи бе позволено да носят само шест. Разбира се, за всичко друго тя заслужаваше похвала, особено за грижите си по своите внучки — малките морски русалки. Те бяха шест и всички бяха хубавици, ала най-малката беше най-хубава: кожата й бе чиста, нежна и прозрачна като розов листец, очите й — сини като дълбокото море. Но както всички други русалки и тя нямаше нозе и тялото й свършваше с рибя опашка. Малките русалки можеха да играят цял ден из палата в големите зали, по чиито стени растяха жълти цветя. Големите кехлибарени прозорци се разтваряха широко и тогава в залата идваха риби — също както лястовичките идват при нас, когато отворим лете прозорците. Ала там рибите отиваха право при русалките, ядяха от ръцете им и им позволяваха да ги милват.

Пред палата се простираше голяма градина с огненочервени и ясносини дървета. Техните плодове блестяха като злато, а цветовете — като буен пламък. Почвата, върху която растяха тия дървета, беше от най-ситен пясък, който изглеждаше синкав като горяща сяра. Изобщо всяко нещо на морското дъно имаше някаква особено синкава отсенка, та човек можеше да помисли, че се намира не в морето, а високо във въздуха, където гледа небе и отгоре, и отдолу. Когато времето е тихо, от дъното на морето се вижда дори слънцето. Тогава то изглежда като пурпурно цвете, из чиято чашка бликат потоци светлина.

Всяка от малките русалки имаше в градината по едно свое кътче, където можеше да копае и да сади цветя, когато си иска. Една от тях си беше направила цветна леха във форма на кит, друга искаше нейната леха да прилича на мъничка морска русалка. Най-малката пък изкопа своята леха кръгла като слънцето и посади в нея червени като слънцето цветя. Тя беше странно дете — тиха и замислена. Докато нейните сестри се радваха на разни любопитни неща, паднали при тях от разбитите кораби — тя освен ясночервените си цветя, прилични на слънцето, обичаше само една хубава мраморна статуя, изобразяваща прекрасен момък. Статуята бе чудесно изработена от бял мрамор и беше паднала на морското дъно след едно корабокрушение. Малката русалка посади около тая статуя червена плачеща върба, която израсна във великолепно дърво. Прекрасните й клони се свеждаха над мраморния момък и стигаха до синкавото пясъчно дъно, дето сянката им изглеждаше теменужна. Корените и върхът на върбата сякаш си играеха помежду си и искаха да се целунат. Нямаше по-голямо удоволствие за русалката от това, да слуша приказки за хората, които живееха горе, над морето. Нейната стара баба трябваше да й разказва всичко, което знаеше за корабите и градовете, за хората и животните. Ала най-много й харесваше туй, че на земята цветята ухаят, когато на морското дъно те бяха без мирис, че горите там са зелени и рибите, които се виждат по тамошните дървета, пеят тъй силно и тъй хубаво, че човек ги слуша прехласнат. Бабата наричаше риби малките птички, защото иначе русалката не можеше да я разбере. Да, тя никога не бе виждала птици.

— Когато навършите петнайсет години — каза баба й, — ще получите позволение да излезете на морската повърхност, да седите на лунна светлина по скалите и да гледате плаващите край вас големи кораби. Тогава ще видите също гори и градове.