Силия Рийс: Малката вещица

Изказвам благодарности на Джулия Грифитс Джоунс за сведенията, които получих от нея за изработката на американски покривки за легла през колониалния период, и за интереса, който тя прояви към тази книга.

Настоящият ръкопис е съставен въз основа на една изключителна сбирка от документи, наречена „Архивът на Мери“. Това е своеобразен, воден нередовно дневник, открит във вътрешността на едно покривало за легло от колониалния период. Всички дати в него са само предполагаеми и почиват на препратки в самия текст. Първите записи съвсем хипотетично са отнесени към месец март на 1659 година. Оригиналът е променян колкото е възможно по-малко. Пунктуацията, интервалите и правописът са пригодени към съвременните стандарти.

Аз съм Мери.

Вещица съм. Или поне така ме наричат някои. По улиците просъскват подир мен „дяволско изчадие“ и „дете на вещица“, въпреки че не помня ни баща, ни майка. Познавам само баба си, Алис Нътол, известна на съседите си като мама Нътол. Отгледала ме е от пеленаче. Никога не ми е казвала кои са родителите ми, дори и да е знаела за тях.

— Ти си дъщеря на Горския цар и Кралицата на елфите, ето каква си ти.

Баба ми, аз, котката й и моят заек живеем досами началото на гората в малка колиба. Живеехме. Вече не живеем там.

Дойдоха мъже и я отведоха. Мъже в черни връхни дрехи, с шапки, високи и островърхи като църковни камбанарии. Набодоха котката на пика и разбиха черепа на зайчето ми в стената. Казаха, че те не са Божии създания, а слуги на дявола, ако не и негови превъплъщения. Захвърлиха тази каша от плът и козина на бунището и заплашиха, че ще сторят същото с мен и с нея, ако не признае пред тях греховете си.

После я отведоха.

Затвориха я в крепостта за повече от седмица. Като за начало я накараха да се „разхожда“ — да крачи напред-назад между тях, да крета ден и нощ, докато накрая не бе в състояние да направи и крачка с окървавените си и подути нозе. Тя нищо не признаваше. Затова се заеха да докажат, че е вещица. Извикаха една жена, наричат я „остен за вещици“, която набоде баба ми с дълги игли, търсейки „сляпо“ място по тялото й — място, откъдето не би потекла кръв и откъдето се хранят слугите на дявола. Мъжете наблюдаваха всичко това, а баба ми бе принудена да стои пред злорадите им погледи — стара жена, лишена от всякакво благоприличие и достойнство, а кръвта й се стичаше по повехналото й тяло. Въпреки всичко, тя не признаваше.

Решиха да я оставят да се „носи по водата“. В крайна сметка имаха предостатъчно доказателства срещу нея. Предостатъчно. През цялата седмица се стичаха хора, за да отправят обвинения срещу нея. Разказваха как им хвърляла лоши погледи, с което обричала добитъка и семействата им на страдания; как използвала черна магия, като забивала игли във восъчни кукли, за да им донесе злочестия; как се превръщала в огромен заек и бродела из околността, благодарение на мехлем, добит от разтопена човешка мазнина Разпитваха ме. „Вярно ли е това?“ — питаха ме непрестанно. Всяка нощ спяхме в едно и също легло, една до друга. Как мога да знам къде отива, когато потъне в сън?

Всичко това бяха лъжи. Глупости и лъжи.

Всички тези хора, които я обвиняваха, бяха наши приятели, наши съседи. Идвали са при нея с молби за помощ за техните болни и наранени животни и деца, или за нечия съпруга в тежкия час на раждането. И всичко това, защото тя познаваше билките и отварите, и имаше способността да лекува. Но дарбата й извираше от самата нея, а не се дължеше на дявола. Хората й вярваха — или поне така беше доскоро, търсеха присъствието й. Дали при рождение или кончина — баба ми винаги бе там, за да подпомогне преминаването от единия свят в другия.

Сега всички те бяха тук, за да видят как ще се „носи по водата“, застанали от двете страни на реката, надвесени от моста, вперили погледи в мястото — един дълбок вир, където водата е черна и дъното не се вижда. Мъжете с шапки като камбанарии изведоха баба ми от вонящата дупка, в която я държаха. Завързаха я на кръст с тънки и здрави въжета — палецът на десния й крак за палеца на лявата й ръка и обратно. После я хвърлиха във вира. Тълпата затаи дъх. Единственият звук бе от стотиците хорски стъпки напред, за да видят какво ще стори тя.

— Носи се по водата!

Първоначално го изрече само един човек, едва чуто, сякаш втрещен от почуда, след което думите му бяха подети от следващия, докато накрая всички в един глас повтаряха това изречение подобно на ревящо, чудовищно създание. Издърпаха я на брега като вързоп стари дрехи. Не искаха да се удави, защото това щеше да лиши тълпата от удоволствието на обесването.