Силия Рийс: Малката вещица

Днешният ден е студен дори за началото на пролетта. Слана е покрила земята, а зеленината едва е напъпила по клоните на дърветата, но хората се сбират от близо и далеч, за да присъстват на обесването. На площада на пазара има повече хора, отколкото в панаирен ден.

За мен е опасно да съм там. Виждам как ме гледат и шепнат „Ето я, внучката“, „по-скоро дъщерята на дявола“, след което се извръщат, хилят се злорадо, прикриват с ръце устите си, червенина облива лицата им при мисълта за похотливите видения, които съзнанието им рисува. Злото е в самите тях.

Трябва да избягам, да се махна оттук. Ако не изчезна, аз ще съм следващата. Но къде да отида? Какво да сторя? Да изчезна. Да умра в гората. Огледах се наоколо. Очи, безчувствени от омраза, се отразяват в моите. Устни, разкривени от злорадство и похот. Не ще се скрия в гората, защото точно това очакват от мен.

Отправям погледа си право напред и го впивам в бесилото. Бяха го сковали само за един ден и една нощ. Дори и толкова назад, където съм застанала, мога да доловя миризмата на прясно отсечено дърво.

Какви ли сили обладавахме двете с баба ми според тях? Нима, ако можеше, тя нямаше да отвори ключалките на вонящия си затвор и да се понесе по въздуха към избавлението? Нима не би призовала господаря си, сатаната, да ги унищожи и превърне в прах? Ако аз имах някаква сила, каквато и да е, нима нямаше да ги изтребя до крак, така, както си стоят? Щях да ги превърна в сбирщина от развратни крастави жаби. Щях да ги превърна в слепи дъждовници с гниеща плът и да ги накарам да се ядат едни други. Щях да покрия телата им с гноясали чумни бубони. Щях да ги прокълна и да понесат това проклятие от поколение на поколение, та децата и децата на децата им да раждат крещящи малоумници. Щях да размътя главите им, да смразя и покваря вътрешността на черепите им, докато мозъците им не потекат през носовете им подобно на кървава слуз…

Дотолкова бях увлечена в проклятията си, че само внезапното смълчаване на тълпата ме върна към действителността. На фона на белотата на небето, на площадката на ешафода се бяха появили черни фигури: откривателят на вещици, пасторът и палачът. Във внезапно настъпилата тишина дори и сподавената кихавица отекваше като гръм. Слабата фигура на Обадая Уилсън изведнъж се наклони напред — беше обзет от някакъв пристъп. Той извади от джоба си носна кърпичка и я поднесе към лицето си, докато не отшумя и последният пристъп на кихавицата. Когато отмахна кърпичката, тълпата затаи дъх — кръв, тъмна и гъста, бе разцъфнала по снежнобелия лен. Тя бе единственото цветно нещо на ешафода.

Изведоха баба ми напред, за да я видят всички. Ръцете й бяха здраво завързани зад гърба. Избутаха я в основата на стълбата, опряна на бесилото. Тя не обърна внимание на вперените в нея очи, а отправи поглед над главите на хората, за да ме открие. Очите й срещнаха моите и тя се усмихна. Взорът й се отмести встрани, към Обадая Уилсън, който сам се бе провъзгласил за откривател на вещици и сега се опитваше да спре кръвта, която бликаше от ноздрите му. Тя кимна едва забележимо с глава, сякаш за да каже „Браво!“ После отново кимна, този път на някого зад мен.

Това бе последният път, когато я видях. Палачът пристъпи напред, вдигнал качулката, за да покрие лицето й, и в същия миг ме обгърна нечия пелерина. Отведоха ме по една от стръмните улички, които водеха към пазара, а когато влязох в някаква карета, чух рева на тълпата.

Жената срещу мен мълчеше, аз също не отроних нито звук. Взираше се навън, през прозореца и изучаваше отминаващия пейзаж, а аз изучавах нея. Пищните й одежди съвсем ясно подсказваха, че е дама. Пелерината, прихваната на врата от верижка със сребърна закопчалка, бе от тъмна и мека вълна, а роклята й, в преливащото зелено на свежи брезови листенца, полюшвали от пролетен вятър, бе от меко кадифе. Дългите й тънки пръсти бяха скрити в меката кожа на ръкавиците, повдигната на места от множеството пръстени. Лицето й бе забулено. Тъмният воал обгръщаше като лека мъгла чертите й, но зрението ми бе достатъчно силно, за да видя, че е млада и привлекателна. Кожата й бе бледа и можех да различа леките отсенки, които хвърляха високите й скули и линията на изящните й устни. Не можех да видя цвета на очите й, а и тя не ме поглеждаше. Гледаше упорито навън.

Докато каретата продължаваше да се друса по неравния път, тя не изрече нищо и не даде да се разбере, че съзнава колко внимателно я изучавам. Чудех се дали се взира в далечината заради разбойниците, защото това бяха смутни времена и пътищата гъмжаха от дезертьори от двете армии и бродещи групички от всякакви скитници. Мнозина се бояха да пътуват, а тя не се бе постарала да прикрие богатството си.