Силия Рийс: Малката вещица

Първи ме забелязаха децата. Те бяха послушни: хранеха се тихо, отговаряха, само когато ги заговорят, но очите им се стрелкаха във всички посоки, готови да уловят всяко развлечение. Цяла редица от малчуганите вдигнаха глави към мен, а после се спогледаха. Едно от тях дръпна за ръкава по-голямо от мен момиче, на около седемнадесет, за което поради приликата реших, че му е сестра. Тя от своя страна ме погледна с големите си тъжни очи, преди да попие устните си с кърпата и да докосне по рамото един мъж, седящ до нея.

— Татко…

Мъжът повдигна очи и ме видя да стоя на прага. Продължи старателно да предъвква храната си. После преглътна и се изправи. Докато се приближаваше към мен видях, че на височина е над среден ръст, със сивееща светлокестенява коса, която се спускаше до раменете му. Реших, че е земеделец, защото лицето му бе обрулено от работата на полето, кожата около очите му набръчкана от непрестанното взиране в слънцето, а дланта, която пое моята ръка бе покрита с мазоли.

— Ти трябва да си Мери. Добре дошла, дете мое. Очаквахме те.

Когато ме погледна, бръчиците около очите му се вдълбаха още повече от усмивката. Видях, че макар грубо и набраздено, лицето му бе добродушно.

— Благодаря ви, господине — отвърнах и направих нещо подобно на реверанс. — А кой сте вие?

— Джон Ривърс — гласът му бе дълбок. Говореше провлечено, съвсем различно от хората в нашия край.

— В такъв случай това е за вас.

Подадох му писмото, което ми бяха дали. Прочете го и кимна, преди да го прибере в късия си кожен елек.

— Гладна ли си? Заповядай, седни и хапни.

Отведе ме до масата, на която седеше. Децата се сместиха, за да седна сред тях на пейката. Съпругата му загреба овесена каша от едно котле над огъня. Движеше се бавно, сякаш я болеше гърбът. Досетих се, че е бременна в седмия месец, ако не и повече, въпреки че човек трудно можеше да разбере това поради многото дрехи, с които бе навлечена. Момичето, което първо ме беше забелязало, ми наля чаша бира, а после се обърна да помогне на майка си. Спомних си, че трябва да измърморя молитва в знак на благодарност за храната, както и за спасението на душата си.

Докато се хранех, усещах върху себе си любопитни очи. Аз също ги оглеждах. Все още не можех да различа нито едно лице. Струваха ми се еднакви като бучките в овесената каша пред мен. Установих, че има около двадесет семейства. Бяха все хора средна ръка, нито много богати, нито много бедни. Смесица от земеделци и търговци, всички облечени в тъмните и строги дрехи, които бяха белег на пуританите. Нямах и най-малка представа към кои от тях спадат. Можеха да принадлежат към всяка една от многобройните секти, всяка със свои определени вярвания. Ще трябва да слушам внимателно и да се водя по дочутото.

Скоро те загубиха интерес към моята личност и се посветиха изцяло на храната и разговорите помежду си. Виждах напрежението по лицата им и долавях безпокойство в сподавените гласове. Подобно на хората из цялата страна, и те бяха понесли немалко страдания. Животът им бе объркван отново и отново от войната, лошите реколти, ниските цени и липсата на търговия. Мирът и благоденствието вървят ръка за ръка, така казваше баба ми, а страната отдавна страдаше от липса и на едното, и на другото. Голяма част от народа свикна с несполуките, приемайки ги като част от ориста си, но тези хора тук бяха различни. Разочаровани, лишени от всякаква надежда, изпълнени със съмнение в бъдещето, горчивината им бе нараствала, докато у тях се бе събудила смелост да ги накара да прекосят океана. Но какво щеше да се случи след това? Те бяха толкова угрижени, колкото и аз самата. Виждах собствените си страхове, отразени навсякъде около мен.

— Съвсем сама си, така ли?

Обърнах се и видях една жена, която ми се усмихваше. Беше преминала тридесетте, косата й, прибрана под шапката, бе прошарена, кожата й бе набръчкана като на зимна ябълка, но имаше светъл, проницателен поглед.

— Точно така — опитах се да докарам нещо като усмивка, но всички тези семейства, събрани на едно място ме бяха накарали да се чувствам още по-самотна, откогато и да било. — Казвам се Мери.

— Аз съм Марта. Марта Евърдейл — тя протегна ръка и се здрависа с мен по мъжки. Пръстите й бяха силни, а усилната работа бе придала на дланта й здравината на полиран дъб. — Аз също съм сама. Съпругът ми е мъртъв. Децата го последваха.

Загледа се в далечината, сякаш виждаше някакъв отминал миг, а после отново впери поглед в мен, изучавайки ме внимателно, наклонила глава на една страна, сякаш искаше да вземе някакво решение.