Силия Рийс: Малката вещица

— Струва ми се, че ще ми бъде приятно да бъдем заедно. Ще пътуваш с мен.

Когато свършихме със закуската, Марта ме качи горе в една голяма стая, където спяха повечето от семействата. Едва имаше място за минаване между вещите им и импровизираните легла.

— Можеш да оставиш нещата си до моите — тя се огледа. — Почти всички идваме от едно и също място. От един и същи град, от една и съща енория. Следваме пастора си, преподобния Джонсън. Него, а и останалите отци, които заминаха преди години. Трябваше да потеглим скоро след тях, но войната ни попречи. Известно време чакахме, но повече не можем и волята ни бе да тръгнем на път.

— Волята ви?

— Да, волята на паството. Много е важно всички да бъдем заедно. Аз потеглих, за да открия сестрите си. Те са всичко, което ми е останало на този свят.

— Как знаеш къде да ги търсиш?

— Уповавам се на Бога — ми отговори тя простичко, сякаш това бе нещо очевидно, което не подлежеше на съмнение, после ми се усмихна. — А ти от къде си, Мери?

— От едно селце в графство Уорик.

— Там няма ли останали твои близки?

Поклатих глава и сведох очи, сякаш в тях напираха сълзи. Внимавах да не разказвам много, но и тя не попита нищо за семейството ми или за това как съм се озовала при тях. Просто повдигна с ръка брадичката ми и се взря в очите ми. Зелените й очи достигаха до дъното на душата ми. Не й се налагаше да ме пита за нищо. Тя вече знаеше.

Отмахна кичур коса от челото ми и го прибра под шапката. Пръстите й ухаеха на хвойна и от допира им бузата ми пламна. Тя имаше ръце на лечител.

— Сега вече имаш приятел. Няма от какво да се страхуваш.

Останах край нея, докато тя се движеше сред хората, заговаряше ги, и ме представяше. Даде ми възможност да се крия зад безгрижното й бърборене. Колкото по-малко разказвах за себе си, толкова по-добре. Лъжите не са така здраво вкоренени в съзнанието, както е вкоренена истината. Някои останаха с впечатлението, че съм роднина на Марта — я нейна племенница, я внучка. Оставихме ги да си мислят, каквото си поискат.

Няма нищо необичайно в това сирачета да бъдат отвеждани в Америка. Разбира се, не невръстни деца или пеленачета, а здрави момчета и момичета на прага на съзряването. Колониите се нуждаят от хора с яки мишци и здрави гърбове, които да повалят дървета и да обработват земята, както и от добри съпруги и майки, които да населяват новите земи. Ще има много други като мен, прикрепени към някое семейство, част от него и не съвсем. Положението ми беше доста необичайно, нещо като прислужничка, но не съвсем. Най-общо казано, радвам се, че открих Марта или по-скоро, че тя ме намери.

Докато се разхождахме из стаята, следях как се държат другите момичета на моята възраст, за да бъда идеалната девойка-пуританка. Момичето, което първо ме забеляза, Ребека Ривърс, би било прекрасен модел за подражание. Тя е тиха и винаги в помощ на майка си. Видях, че има други, които не са чак толкова скромни. Те се кискат на групички, задяват прислугата в странноприемницата и никому не помагат.

Едва с настъпването на здрача успях да прегледам съдържанието на пътническия си сандък. Не е голям, но е здраво скован и инициалите ми, „МН“, са издялани върху му. Сърцето ми ускори ритъма си, когато го отворих изпълнена с любопитство за съдържанието му. Писмото, за което се надявах, бе най-отгоре.

„Мери,

Надявам се, че сандъкът ти харесва и че ще имаш полза от съдържанието му. Няма смисъл да мечтаем за онова, което не е било писано. Съдбата ни раздели и съумя да ни задържи разделени. Знай, че никога няма да напуснеш мислите ми и че където и да отидеш, каквото и да си мислиш, никога няма да бъдеш сама. Мога да пиша много още, да изпълвам страниците, но не виждам смисъл в това.

Никога не се усъмнявай в любовта ми към теб.

Сбогом, нека Бог да бъде с теб и да те пази.

Е.“

Ръцете ми трепереха, докато четях това. Поседях малко, втренчена в писмото, сякаш тези няколко реда щяха да ми разкрият жената, която било писано никога да не позная. После оставих писмото настрани. „Станалото — станало“, щеше да каже баба ми.

Обърнах се, за да разгледам съдържанието на сандъка. Вътре имаше дрехи: няколко ката за смяна, допълнителни завивки, няколко лакти добър плат, принадлежности за шиене — игли, конци и сребърен напръстник. Нож в кания, калаена чиния, още един нож, лъжица и вилица. Основните неща, от които ще имам нужда. Сандъкът може да е бил приготвен и от някоя слугиня.

На дъното имаше мастило, перо и купчина хартия, сгъната, така че да прилича на книга. Грабнах я и започнах да я разлиствам с надеждата, че ще открия отговори за утеха на сърцето си. Върнах я обратно, а разочарованието ми се превърна в гняв. Ако това беше някаква лоша шега, не я разбирах. Страниците бяха празни.