Силия Рийс: Малката вещица

Погледнах я, опитвайки се през воала да разбера по лицето й какво общо има с мен всичко това.

— Има хора, които не искат да останат. Тук. В тази страна. Пуритани, отцепници, хора, които се боят, че вече никой няма да проявява търпимост към вярата им. Те са решили да отпътуват към един нов живот. Към Америка.

Пуритани. Отцепници. Огледах се.

— И аз ще се присъединя към тях?

Тя кимна.

— Америка?

Ако ми беше казала, че ще замина за Царството на феите, нямаше да се втрещя толкова. Всъщност, тази ми принадлежност ми се струваше по-реална Твърде често го бях посещавала в разказите на баба ми, но един нов свят отвъд океана? Чувала бях за него. Знаех, че съществува подобно място, но не ми бе хрумвала мисълта да отида там, а и по никакъв начин не можех да си представя какво би било там.

— Да, в Америка. Те скоро ще отплават. Оттук ще отпътуваш за Саутхемптън, където ще се присъединиш към тях.

— Защо?

— Тук не си в безопасност. Съпругът ми бе офицер от армията на Кромуел. Мнозина от тях служеха под негово командване. Те са добри хора и ще се грижат за теб.

— Какво ще им кажа за себе си? Коя съм аз? — Захапах долната си устна. Любопитството им бе присъщо, а и пуританите не обичаха вещици. Пътят, по който трябваше да поема ми се струваше опасен.

— Ти си Мери Нюбъри. Сираче. Баща ти е бил войник в армията на Кромуел и е загинал в битката при Устър. Майка ти е починала след помятане. Баба ти е твърде немощна, за да се грижи за теб.

— Откъде съм?

— Майка ти била на път, когато се разболяла. Баба ти живеела в малко селце край Уорик. Това е близо до мястото, където живя наистина, но не съвсем. За малко си останала при нея. Това е историята, която ще им разкажеш. Макар да се съмнявам, че ще те разпитват толкова подробно. Напускат страната и си имат свои грижи. Би трябвало да се смесиш с тях. Ще ти дам придружително писмо. Предай го на Джон Ривърс, заедно с таксата за пътуването ти.

— Но защо трябва да отпътувам с тях? Защо не мога да остана с вас?

Тя поклати глава.

— Това е невъзможно.

— Защо?

— Самата аз съм изложена на опасност.

Не й повярвах. За мен тя бе недосегаема.

— Истина е, повярвай ми. Съпругът ми се подписа под смъртната присъда на стария крал. Всички, които са поставили името си под нея, ще бъдат арестувани в мига, в който се завърне новият.

Тя въздъхна, а когато заговори отново гласът й бе тих и изпълнен с горчивина:

— Все едно е подписал собствената си присъда.

Не знаех какво да кажа. Съпругът й трябваше да е истински големец, за да е замесен в такива важни за държавата дела. Това я издигна още повече в очите ми, но не то ме накара да замълча. Баба ми не беше роялистка, по време на гражданската война бе на страната на парламента, но гледаше на убийството на един богопомазан владетел като на смъртен грях. Мисълта, че непознатата е омъжена за някого, по чиито ръце има такава кръв, ме изпълни със страхопочитание.

— Ако това е така, защо вие не отплавате за Америка вместо мен?

Тя отново поклати глава.

— Това не може да стане. Съпругът ми няма да напусне страната, ще погледне на това като на признак за малодушие, а аз трябва да бъда до него. Във всеки случай дори там мъжът ми няма да бъде в безопасност, когато Чарлз седне на трона. Скоро ще трябва да потеглиш — добави тя като внезапно насочи разговора към по-практични неща. — Събери си нещата.

Огледах се с недоумение наоколо. Носех на гърба си всичко, което притежавах.

Изглежда, че тя прочете мислите ми.

— Пътническият ти сандък е вече приготвен. Опитах се да предвидя всички неща, от които ще имаш нужда — и ми подаде една кесия. — Тук са парите за пътуването ти, има и още малко, в случай че ти се прииска да си купиш нещо. Пълно е с обирджии, така че ги пази на сигурно място. Джон Ривърс и останалите чакат кораба в една странноприемница в Саутхемптън. Кочияшът знае къде. Той ще те отведе там. Предай това на Ривърс в мига, в който пристигнеш.

Набута писмото в ръцете ми и се обърна рязко, сякаш за да си тръгне.

— Почакайте! Госпожо, почакайте! — Хванах я за ръкава, за да я спра. — Има неща, които трябва да узная.

— И те са?

Гласът й запази официалната си студенина. Въпросите застинаха в гърлото ми, но не можех да я пусна. Нямаше да я пусна. Не и докато не узнаех.

— Защо? — Накрая я попитах. — Защо спасихте мен?

— Дължа много на Алис Нътол, жената, която наричаш своя баба. Тя бе моя дойка. Като дете бях много привързана към нея. Беше ми толкова близка, колкото си с нея и ти. Колкото си била — поправи се тя. — По-кьсно, във времена на несгоди, когато нямаше към кого да се обърна за помощ, тя ми помогна. През всичките тези години се опитвах да й върна жеста, да се уверя, че живее спокойно.