Силия Рийс: Малката вещица

Как Алис Нътол живееше толкова добре, без мъж, който да я подкрепя? Години наред този въпрос бе предизвиквал недоумение.

— Но съпругът ми е военен, а през последните години и политик, та трябваше да го следвам, а това ме отдалечи от нея. Потеглих веднага, щом научих какво я е сполетяло, но пристигнах твърде късно, твърде късно, за да предотвратя… — тя замлъкна за миг, докато се съвземе. — Единственият начин, по който мога да й се отплатя сега, е като помогна на теб. А сега побързай, защото нямаме време за губене.

Тя се приближи към мен и повдигна воала си. Взе ме само за един кратък миг в прегръдките си. Ухаеше на цветя. За момент вдишах омайния, призрачен аромат на рози, след което тя ме пусна.

— Ето, вземи това като знак и талисман.

И свали един от пръстените си с плосък, кървавочервен камък и гравирана буква „Е“ в средата. Пръстите ми се сключиха около него. Златото натежа в дланта ми.

Погледнах я в очите и видях своите собствени очи, които ме гледаха — със същата странна отсянка, светлосиви, изпъстрени със златисти точици и очертани в черно. Вече знаех какъв е бил дългът й към Алис Нътол. Цели четиринадесет години е тежал на съвестта й. Гледах в очите майка си и знаех, че никога няма да я видя отново.

Кочияшът ме повдигна като перце. Той бе едър, прегърбен мъж с дълги, отпуснати надолу ръце. Беше се навлякъл много и носеше нахлупена над челото си голяма, безформена и омазнена, черна шапка. Сложи ме на капрата и се настани до мен с изненадваща пъргавина. Конете, нетърпеливи да потеглят, изпъваха ремъците. Тежките животни потропваха с огромните си копита, пръхтяха и цвилеха, а парата от ноздрите им образуваше странни форми над главите им. Загърнах се в пелерината си, доволна че е от дебела и качествена вълна, защото студът проникваше навсякъде.

Кочияшът помириса въздуха и промърмори:

— Довечера ще екове, да пукна, ако не е тъй.

После уви по-стегнато шала си, шибна конете с камшика, излязохме с трополене от двора на странноприемницата и потеглихме по калдъръмената улица.

Съвсем скоро калдаръмът свърши и големите колелета се затъркаляха по изровените коловози, които представляваха пътя на юг. Почти нищо не попитах кочияша, той пък мен още по-малко. До него се чувствах малка и самотна, изпълнена със съмнения и несигурност. Не виждах края на пътешествието, което бях предприела.

Трябва да съм заспала, защото се събудих, когато прекосявахме голяма, открита равнина.

— Туй са камъните на Мерлин.

Кочияшът замахна с камшика си по посока на огромните камъни, които се мержелееха вдясно от нас, издигащи се над ниско окосената трева. Вперих поглед в тях като омагьосана. Това трябваше да е големият Храм на ветровете. Баба ми беше разказвала за него. Кръг от камъни, много, много по-голям от който и да било друг, издигнат на юг от нас. Подобни места бяха свещени за привържениците на Старата религия. В определени дни в годината баба ми се отправяше към някакви камъни, които се намираха на около ден път от мястото, където живеехме. Така и не ми каза какво правеше там или кой друг посещаваше това място, а и аз знаех, че ще е по-добре да не я разпитвам. Извършваните там ритуали бяха тайна, а участниците се познаваха само по между си.

Скоро големите камъни изчезнаха в далечината. Тъмнината се стелеше от двете ни страни и само пътят се виеше като бяла нишка на лунната светлина.

Отвъд него всичко бе черно.

Никога не бях виждала морето, но дори преди яката ръка на кочияша да ме разтърси долових разликата във плажния въздух по страните си. Миришеше на сол и развалена риба, чух и крясъка на чайките, подобен на подигравателен смях. Когато отворих очи, видях белотата на стелещата се мъгла. Мачтите и такелажът 2 2 всички въжета, служещи за управляване на платната. — (Бел.ред.) на корабите се подаваха през нея като оголени клони през зимата. Каретата трополеше с обточените си в желязо колелета по вълнолома, а отвсякъде ни обграждаше шумът на прибоя, скърцането на шпангоутите и отъркването на туловищата на корабите едно о друго. Чудех се кой ли от тях ще ме отведе в Америка.

Пуританите стават в ранни зори. Слънцето едва бе озарило с първите си лъчи земята, но те вече закусваха в подобната на пещера зала на странноприемницата. Не ми се искаше да вляза и стоях на вратата, заслушана в шума на гласовете, потракването на съдовете и мляскането. Това бе крачка, след която нямаше да има връщане назад. В мига, в който ме забележеха, животът ми щеше да се промени. Искаше ми се да избягам, но къде щях да отида? Кочияшът вече беше потеглил, за да изпълнява други поръчки. На света нямаше друго място за мен.