Джесика Таунсенд - Невърмур - Изпитанията на Мориган Врана

— Но това не е честно — възрази Мориган и се намръщи, докато гледаше как прислужничката излиза бързо-бързо от стаята с поруменяло лице. — Освен това не разбирам. За какво наддават?

— За привилегията да надзирават образованието на детето — прекъсна ги нетърпеливо Корвус и размаха ръка пред лицето си, сякаш се опиташе да пропъди този разговор. — За славата да оформят младите умове на бъдещето и така нататък. Стига си питала, това няма нищо общо с теб. Леви, в колко часа е срещата ми с председателя на земеделската комисия в четвъртък?

— В три, господине.

— Може ли и аз да дойда?

Корвус замига и бръчките на челото му се вдълбаха.

— За какво ти е да присъстваш на срещата ми с председателя на…

— Имам предвид на Деня на наддаването. Церемонията в кметството.

— Ти? — възкликна баба й. — Да ходиш на Деня на наддаването? Че за какво?

— Просто… — Мориган млъкна за момент, изведнъж обзета от неувереност. — Ами, тази седмица имам рожден ден. Може това да ми е подаръкът. — Семейството й продължаваше да я зяпа неразбиращо, което затвърди подозренията й, че са забравили, че вдругиден навършва единайсет. — Помислих си, че може да е забавно… — Гласът й заглъхна и тя сведе поглед към чинията си, като отчаяно й се искаше изобщо да не си бе отваряла устата.

— Това не е забавление — рече насмешливо Корвус. — А политика. И не, не можеш да дойдеш. И дума да не става! Що за абсурдна идея?

Мориган потъна в стола си. Чувстваше се смачкана и глупава. Ама наистина, какво очакваше? Корвус бе прав, идеята беше абсурдна.

Семейство Врана продължиха да вечерят в напрегнато мълчание още няколко минути, докато…

— Всъщност, господине… — обади се колебливо Десни. Приборите на Корвус издрънчаха върху чинията му. Той впери застрашителен поглед в своя асистент.

— Какво?

— Ъъъ, ами… ако вие — не казвам, че трябва да го правите, но ако вземете дъщеря си с вас, това може да помогне за… ъъъ… подобряване на имиджа ви. До известна степен.

Леви закърши ръце.

— Господине, мисля, че Десни е… хмм, прав. — Корвус се навъси и Леви продължи припряно: — И-искам да кажа, че според анкетите, хората във Вълчеполие ви смятат за малко… ъъъ… затворен.

— Резервиран — намеси се Десни.

— Няма да навреди на рейтинга ви да им напомните, че скоро ще станете, ъъъ… с-скърбящ баща. От журналистическа гледна точка това може да придаде на събитието уникална… ъъъ… привлекателност.

— Колко уникална?

— Като за първа страница.

Корвус млъкна. На Мориган й се стори, че видя лявото му око да трепка.

— Не говори с никого, Мориган — промърмори баща й за стотен път тази сутрин, докато се изкачваше с големи крачки по каменните стъпала на кметството, а тя се стараеше да не изостава. — Ще седиш на сцената с мен, където всички да могат да те видят. Разбираш ли? И да не си посмяла да направиш… нещо. Никакви счупени крака, нито… нито рояци оси, нито паднали стълби, нито…

— Нападения от акули? — предложи Мориган.

Корвус се врътна срещу нея и лицето му пламна в алени петна.

— Мислиш, че е смешно ли? Всички в кметството ще те гледат какво правиш и как ще ми се отрази то. Да не би целенасочено да се опитваш да провалиш кариерата ми?

— Не — отвърна Мориган и избърса малко ядна плюнка от лицето си. — Не е целенасочено.

Мориган беше идвала няколко пъти в кметството, обикновено когато популярността на баща й бе в най-ниската си точка и той се нуждаеше от публичната подкрепа на семейството си. Оградено с каменни колони и разположено в сянката на гигантска желязна часовникова кула, мрачното кметство бе най-важната сграда в Джакалфакс. Но часовниковата кула — макар че Мориган обикновено се опитваше да не гледа към нея — беше далеч по-интересна.

Небесният часовник не беше обикновен часовник. Нямаше стрелки, нито чертички да бележат часовете. Само гладък стъклен циферблат с празно небе вътре, което се менеше с течението на епохата — от най-бледото розово на Яснозор, през яркото злато на Слънцепек, до оранжевото залезно сияние на Гаснизрак и тъмнеещото синьо на Сумрачник.

Днес — както и всеки ден от тази година — бяха в Сумрачник. Мориган знаеше, че не след дълго Небесният часовник ще потъне в петия и последен цвят от цикъла си: мастилената, осеяна със звезди чернота на Срединощ. Последният ден от епохата.