Джесика Таунсенд - Чудотворката Мориган Врана

_ Пролетният празник, зимата на Първа година _

Мориган Врана скочи от чадърожелезницата с тракащи зъби, стиснала в замръзналите си ръце дръжката на чадъра. Вятърът бе разрошил ужасно косата й. Тя се постара да я приглади, докато бързаше да настигне покровителя си, който вече бе на метри пред нея и се носеше по шумната, оживена главна улица на Бохемския квартал.

— Чакай! — извика му тя, докато си пробиваше път между група жени в сатенени рокли и дебели кадифени наметала. — Юпитер, по-бавно.

Юпитер Норт се обърна, но не спря да крачи.

— Не мога по-бавно, Мориган. Това не влиза в репертоара ми. Настигни ме.

И пак изчезна, тичайки презглава през хаоса от пешеходци, рикши, конски файтони и моторни коли.

Мориган забърза след него и навлезе в противно сладникав сапфиреносин облак, издухан право в лицето й от някаква жена, която държеше тънка златна пурета в посинелите си пръсти.

— Пфу, ама че гадост! — Мориган се закашля и замаха с ръка да разсее дима. За момент изгуби от поглед Юпитер, но после зърна върха на ярката му рижа глава, поклащаща се сред тълпата, и хукна да го настигне.

— Дете! — възкликна подире й жената със сините пръсти. — Скъпи, виж, дете, тук в Бохемския. Какво безобразие!

— Това е представление, скъпа.

— О, така значи. Колко интересно!

На Мориган й се искаше да има време да спре и да се огледа. Никога досега не бе виждала тази част на Невърмур. Ако не се тревожеше толкова, че ще загуби Юпитер в тълпата, много би се радвала да разгледа широките улици с редящи се по тях театри и мюзикхолове, пъстрата шарения от ярки светлини и неонови реклами. Хора, облечени в най-хубавите си дрехи, се изсипваха от карета на всеки ъгъл и разпоредители ги въвеждаха през големите портали на театрите. Улични викачи крещяха и пееха, канейки минувачите в шумни кръчми. Имаше ресторанти, така преливащи от клиенти, че масите им бяха плъзнали по паважа отпред и всички места бяха заети, дори в тази мразовита вечер на Пролетния празник, последния ден от зимата.

Мориган най-сетне се добра до мястото, където Юпитер стоеше и я чакаше пред най-претъпканата — и най-красива — сграда на улицата. Тя блестеше цялата в бял мрамор и злато и Мориган си помисли, че прилича малко на катедрала и малко на сватбена торта. На ярко осветеното табло над входа пишеше:

— Ще… влизаме ли? — попита запъхтяно Мориган. Остра болка я проряза в ребрата.

— Къде, тук ли? — Юпитер хвърли презрителен поглед към „Нови Делфи“. — За бога, не. И дума да не става.

Озърна се скришом през рамо и я поведе по една уличка зад „Нови Делфи“. Тълпата остана зад тях. Уличката бе толкова тясна, че трябваше да вървят един след друг и да прекрачват купчини неразпознаваем боклук и тухли, откъртили се от стените. Тук нямаше лампи. Смърдеше на нещо отвратително и колкото повече вървяха, толкова повече се усилваше миризмата. Нещо като развалени яйца или мъртви животни, а може би и двете.

Мориган закри носа и устата си. Вонята бе толкова гадна, че тя трябваше да се бори с желанието си да повърне. Повече от всичко й се искаше да се обърне и да се махне оттук, но Юпитер продължаваше да върви след нея и да я побутва.

— Спри — каза той, когато наближиха края на уличката. — Това ли е…? Не. Чакай, това ли…?

Тя се обърна и го видя да оглежда част от стената, която изглеждаше досущ като всяка друга част. Той натисна леко с пръсти хоросана между тухлите, приведе се да го помирише, а после го близна пробно.

Мориган го изгледа ужасено.

— Уф, _ престани_ ! Какво правиш?

Юпитер не отговори. Взря се за момент в стената, намръщи се, а после вдигна очи към тясната ивица звездно небе между сградите.

— Хмм. Така си и мислех. Усещаш ли го?

— Кое да усещам?

Той хвана ръката й и я долепи до стената.

— Затвори очи.

Мориган го направи, въпреки че се чувстваше абсурдно. Понякога бе трудно да се каже дали Юпитер се лигави, или е сериозен и тя подозираше, че в случая може да й играе някаква тъпа шега. В края на краищата днес беше рожденият й ден и макар че той й бе обещал да няма изненади, би било съвсем в негов стил да извърти сложен, смущаващ номер, който да завърши в стая, пълна с хора, пеещи „Честит рожден ден“. Тя тъкмо се канеше да изкаже на глас подозренията си, когато…