Джесика Таунсенд - Чудотворката Мориган Врана

— Кой, този ангел Из… ъъъ, какъвто беше там? — заекна тя.

— Израфел, да. — Той прокара ръка през рижата си коса, което Мориган прие като знак за нервност.

— Ама аз искам да го чуя.

— О, не, не искаш. Повярвай ми. — От мястото, където стояха, Юпитер надзърна през завесата към публиката отвън. Мориган също хвърли един поглед. — Никога не би искала да чуеш как пее някой от неговия вид, Мог.

— Защо?

— Защото ще е най-сладкият звук, който някога си чувала — отвърна Юпитер. — Той ще задейства нещо в мозъка ти, което ще ти донесе пълен и ненарушим покой, най-хубавия, който можеш да се надяваш да изпиташ някога. Ще ти напомни, че си цялостно човешко същество, безупречно и завършено, и че вече имаш всичко, което някога ще искаш или от което ще се нуждаеш. Самотата и тъгата ще бъдат далечен спомен. Сърцето ти ще се изпълни с щастие и ще имаш чувството, че светът никога повече няма да те разочарова.

— Звучи ужасно — каза безизразно Мориган.

— Ужасно е — съгласи се Юпитер с мрачна физиономия, — защото е преходно. Защото Израфел не може да пее вечно. А когато спре, рано или късно това чувство на безбрежно щастие ще помръкне. И ще останеш тук, в истинския свят, с всичките му трудности, несъвършенства и кал. Ще бъде толкова непоносимо и ще си толкова опустошена, та ще имаш чувството, че животът ти е спрял. Че си пленена в мехур, докато останалата част от света продължава да живее несъвършено около теб. Виждаш ли онези хора ей там? — Той дръпна леко завесата и те надзърнаха пак към публиката.

Море от лица, озарени от сиянието на празната ложа за оркестъра, с едни и същи изражения — жадни, но някак пусти. Желаещи. Копнеещи.

— Това не са любители на изящните изкуства — продължи Юпитер. — Не са тук, защото оценяват едно майсторско изпълнение. — Сведе очи към Мориган и прошепна: — Те са наркомани, Мог. Всички до един. Дошли са за следващата си доза.

Мориган се взря в жадните лица навън и усети, че я облъхва хлад.

Женски глас проряза въздуха. Публиката се смълча.

— Дами и господа! Представям ви, във вечерта на стотното му триумфално, несравнимо представление тук в „Стари Делфи“… единствения и неповторим, небесен, божествен… — Усиленият глас се сниши до драматичен шепот. — Моля, покажете обичта си към ангела Израфел.

Тишината моментално се взриви, мюзикхолът изригна в радостни овации, хората ръкопляскаха, крещяха, свиркаха. Юпитер сръга с лакът Мориган и тя си сложи плътно наушниците. Те заглушаваха всеки шум, така че можеше да чуе единствено бученето на кръвта в ушите си. Мориган знаеше, че не са дошли тук за представлението. Имаха далеч по-важна работа, но все пак… беше малко дразнещо.

Мракът в залата се смени с чисто златно сияние. Мориган премигна срещу светлината. Над тълпата, високо под тавана, в центъра на голямото пищно пространство един прожектор озари мъж с такава странна неземна красота, че тя ахна.

Ангелът Израфел се носеше във въздуха, държан от чифт могъщи мускулести криле — с пера черни като нощ, нашарени с браздулици от блестящо злато. Те стърчаха от лопатките му и биеха бавно и ритмично. Размахът им трябва да бе поне три метра. Тялото му също бе силно и мускулесто, но гъвкаво, а хладната му черна кожа бе покрита със златни вени, подобни на миниатюрни рекички, сякаш е бил строшен като ваза и залепен с драгоценен метал.

Той сведе очи към публиката и погледът му бе едновременно благосклонен и хладно любопитен. Всички се взираха нагоре към Израфел, плачеха и трепереха, вкопчили здраво ръце една в друга за утеха. Неколцина от публиката бяха припаднали направо на пода на мюзикхола. Мориган неволно си помисли, че всичко това е малко прекалено. Та той дори още не си бе отворил устата да запее.

А после той я отвори.

И публиката застина неподвижно.

И изглеждаше сякаш никога няма да се раздвижи отново.

Всеобхватен покой се спусна като сняг.

Мориган можеше да остане там, сгушена отстрани на сцената, и да гледа този странен беззвучен спектакъл цяла нощ… но след няколко минути на Юпитер му доскуча. („Типично“, помисли си Мориган.)

В тъмните и задимени дълбини зад кулисите Юпитер намери гримьорната на Израфел и двамата с Мориган влязоха да го изчакат. Едва когато тежката стоманена врата се затвори плътно, Юпитер й даде знак, че е безопасно да свалят наушниците.

Мориган огледа гримьорната, бърчейки нос. Тя бе отрупана с боклуци. Празни кенчета и бутилки осейваха всяка повърхност заедно с полуизядени кутии шоколадови бонбони и десетки вази с цветя в различна степен на увяхване. Имаше купища дрехи на пода, на дивана, на тоалетката, на стола и се носеше миризма на непран плат. Ангелът Израфел беше мърляч.