Джесика Таунсенд - Чудотворката Мориган Врана

А после, сякаш половин секунда по-късно, се събуди.

Беше будна и не се намираше в леглото си.

Беше будна и не се намираше в леглото си, и не беше сама.

_ Пролетта на Втора година_

Рамо до рамо под звездното безоблачно небе, деветимата най-нови членове на Чудното общество стояха пред портите му, сънени и премръзнали.

Мориган може би щеше да се разтревожи, че се е събудила посред нощ на мразовитите улици на Невърмур само по пижама, но две неща потиснаха тревогата й:

Първо, портите на Чудното общество се бяха преобразили в гигантска ботаническа приветствена табела, съвсем неуместна за сезона — гоблен от цветя във всички багри на дъгата: рози, божури, маргаритки, хортензии и виещи се зелени лози, които изписваха вълнуващото:

Второ, момчето, стоящо до нея — върлинесто, къдрокосо, с омазана с останките от шоколада преди лягане уста, — беше най-добрият й приятел на целия свят. Хоторн Бързолет разтърка очи и й се ухили сънено.

— О — възкликна той, невъзмутим както винаги. Изви шия да погледне другите седем деца, наредени от двете им страни. Те също трепереха по пижами и изглеждаха кисели и разтревожени в различна степен. — Това е едно от онези Чудобщни неща, нали?

— Сигурно.

— Тъкмо сънувах най-хубавия сън — изграчи той. — Летях над някаква джунгла на гърба на дракон и паднах сред дърветата… а после бях прибран от стадо маймуни. Направиха ме свой крал.

Мориган изпръхтя.

— Тази работа ми звучи точно като за теб.

„Приятелят ми е тук“, мислеше си тя щастливо. Всичко щеше да е наред.

— Какво трябва да правим? — попита момичето отляво на Мориган. Беше мускулесто, широкоплещесто, с румено лице и поне една глава по-високо от нея. Имаше силен планински акцент и рошава червена коса, която се спускаше до средата на гърба й. Това, спомни си Мориган, бе Тадея Маклауд. Момичето, което се бе борило с възрастен трол на Показното изпитание и бе победило.

Мориган не можеше да отговори на въпроса й. Отчасти защото не знаеше, но най-вече защото преживяваше наново в съзнанието си момента, когато Тадея бе грабнала стола на старейшина Вонг изпод него и го бе стоварила върху капачките на трола с гаден пукот. Мориган го намери за ужасяващо — но и, честно казано, доста изобретателно.

— Само предполагам — обади се Хоторн, прозявайки се широко, — но ми се струва, че трябва да влезем и да се присъединим към тях.

И точно когато го каза, портите започнаха да се отварят бавно с мощно стенещо скърцане. Зад цветното приветствие и високите тухлени стени дворът на Чудното общество се издигаше полека нагоре към Дом „Горда стъпка“, чиито прозорци грееха подканващо като фар.

Деветимата одобрени кандидати — избрани измежду стотици деца, за да станат новите ученици от Набор 919 на Чудното общество — пристъпиха през портите и в този миг въздухът се промени.

За първи път странният феномен на Чудобщното време не изненада Мориган. Извън портите, по улиците на Стария град, бе студена нощ. В климатичния мехур на Чудобщ, където всичко бе малко _ по`_ , тревата бе покрита с дебел слой скреж. Въздухът миришеше на сняг — свеж, чист и хапещо студен. Дъхът им се превръщаше в облачета пара. Мориган потрепери, както и другите, които заразтриваха ръцете си и заподскачаха на място, за да се сгреят. Портите се затвориха със скърцане зад тях и се възцари тишина.

Всички те, разбира се, бяха видели Чудобщ миналата година. Първото им изпитание — Книжното изпитание — се бе състояло в самия Дом „Горда стъпка“. Мориган си спомни как седеше със стотици други деца в огромна зала, пълна с редици чинове. Една малка неизписана книжка й бе задавала въпроси, на които трябваше да отговаря честно, иначе книжката щеше да се възпламени. Почти половината деца в онази зала бяха видели как отговорите им се превръщат в дим и моментално бяха дисквалифицирани.

Сега Чудобщ изглеждаше различен, и то не само защото беше нощ. Покрай алеята още се редяха голите черни дънери — вкаменени останки от вече изчезналите огнени дървета. Но тази нощ по клоните им бяха накацали като тихи грамадни птици стотици членове на Чудното общество — млади, стари, по-стари и възстари — и се взираха надолу към новопристигналите. Точно както на Черния парад на миналия празник на Вси светни, те носеха официални черни наметала, а лицата им бяха озарени само от свещите, които държаха.