Джесика Таунсенд - Чудотворката Мориган Врана

Мориган прихна озадачено.

— Сигурен ли си, че това е точната стая?

— Ъхъм. За нещастие.

Юпитер разчисти място на дивана, за да може Мориган да седне, като деликатно вдигаше отпадъците и ги пускаше в кошчето… а после се увлече и прекара следващите четиресет минути в чистене, подреждане и бърсане на прах, за да направи стаята максимално годна за обитаване. Не поиска помощта на Мориган, а и Мориган не я предложи. Не смяташе да докосва тези опасни за здравето неща дори с триметров прът.

— Слушай, Мог — поде Юпитер, докато работеше. — Как си? Добре ли си? Щастлива ли си? Ъъъ… спокойна ли си?

Мориган се намръщи. Беше се чувствала съвсем спокойна, докато той не я попита. Никой никога не питаше някого дали е спокоен, освен ако не мислеше, че човекът има някаква причина да не е спокоен.

— Защо? — присви очи тя. — Какво има?

— А, нищо! — отвърна той, но гласът му бе станал малко писклив и отбранителен. — Съвсем нищо. Просто… когато се запознаваш с някого като Израфел, е важно да си в добро настроение.

— Защо?

— Защото хората като Израфел… попиват чуждите емоции. Много е… ъъъ… невъзпитано да посетиш някого от тях, ако се чувстваш особено тъжен или ядосан, защото неизбежно ще ги вкараш в ужасно настроение и ще им съсипеш деня. А честно казано, не можем да си позволим Израфел да е в лошо настроение. Работата е прекалено важна. Така че… ъъъ… как си?

Мориган лепна върху лицето си огромна усмивка и му показа два вдигнати палеца.

— Ясно — каза той бавно и придоби леко смутен вид. — Е, по-добре е от нищо.

Един глас по вътрешната съобщителна система обяви, че ще има двайсетминутен антракт, и след броени секунди вратата на гримьорната се отвори широко.

В стаята влезе звездата на шоуто, облян в пот, с прибрани зад гърба криле. Драсна право към една количка, пълна с дрънчащи стъклени бутилки с алкохол в различни оттенъци на кафявото, и си наля малка чашка от нещо с кехлибарен цвят. После още една. Вече бе преполовил втората, когато най-сетне осъзна, че си има компания.

Той впери поглед в Юпитер и гаврътна остатъка от питието си.

— Прибрали сме някое загубено дете, а, драги? — попита накрая и кимна към Мориган. Даже гласът, с който говореше, бе дълбок и мелодичен. Като го чу, Мориган усети как нещо като носталгия или копнеж заседна в гърлото й. Преглътна шумно.

Юпитер се подсмихна.

— Мориган Врана, запознай се с ангела Израфел. Никой друг не пее така ненадминато добре.

— Радвам се да… — започна Мориган.

— Удоволствието е мое — прекъсна я Израфел и махна неопределено с ръка към гримьорната си. — Не очаквах гости тази вечер. Опасявам се, че нямам с какво да ви почерпя, освен… — посочи към количката. — Заповядайте.

— Не сме дошли да ядем и да пием, стари приятелю — каза Юпитер. — Искам да те помоля за една услуга. Малко е спешно.

Израфел се пльосна в едно кресло, преметна крака от едната му страна и се взря нацупено в чашата в ръката си. Крилете му трепнаха и се наместиха, увисвайки върху облегалката като грамадно пернато наметало. Бяха лъскави и гладки, с мек пух отдолу. Мориган едвам се сдържа да не посегне да ги погали. „Може да изглежда странно“, помисли си тя.

— Трябваше да се сетя, че не е приятелско посещение — промърмори Израфел. — Вече изобщо не ми идваш на гости, _ стари приятелю_ . За последно беше тук през лятото на Единайсета година. Нали осъзнаваш, че пропусна триумфалната ми премиера?

— Съжалявам. Получи ли цветята, които ти пратих?

— Не. Не знам. Може би. — Той се нацупи и сви рамене. — Получавам много цветя.

Мориган беше сигурна, че Израфел се опитва да накара Юпитер да се почувства гузен, но неволно самата тя също се почувства гузна. Никога не бе виждала Израфел и въпреки това мисълта, че е нещастен, й се струваше непоносима. Изпита странното желание да му даде бисквитка. Или кученце. Или нещо друго.

Юпитер извади от джоба на сакото си оръфан свитък хартия и писалка, и ги подаде безмълвно на приятеля си. Израфел не му обърна внимание.

— Знам, че си получил писмото ми — каза Юпитер.

Израфел завъртя чашата в ръце и не отговори.

— Ще го направиш ли? — попита простичко Юпитер, все още държейки ръката си протегната. — Моля те?

Израфел сви рамене.

— И защо да го правя?

— Не се сещам за нито една свястна причина — призна Юпитер, — но се надявам, че въпреки това ще го направиш.

Сега ангелът гледаше Мориган, а физиономията му бе сдържана и предпазлива.

— Сещам се само за едно нещо, което може да накара великия Юпитер Норт да стане покровител. — Той отпи от питието си и върна взора си върху Юпитер. — Моля те, кажи ми, че греша.