Джесика Таунсенд - Чудотворката Мориган Врана

Мориган също погледна към покровителя си. Тримата постояха неподвижно, в неловко мълчание, което Израфел май прие като потвърждение.

— Чудотворка — изсъска той под нос. Въздъхна дълбоко, плъзна уморено ръка по лицето си и грабна свитъка от Юпитер, пренебрегвайки писалката. — Ти си най-скъпият ми приятел и най-големият глупак, когото съм познавал някога. Така че да, разбира се, че ще подпиша тъпия ти гаранционен договор. Колкото и да е безсмислено. И все пак, Чудотворка. Каква нелепица!

Мориган се разшава на стола си. Чувстваше се неловко, а и малко възмутена. Беше оскърбително да те нарече „нелепица“ някой, чиято гримьорна прилича на помийна яма. Тя изсумтя, опитвайки се да си придаде високомерен и невъзмутим вид.

Юпитер се намръщи.

— Изи. Нямаш си представа колко съм ти благодарен. Но нали осъзнаваш, че това е строго секретно? Да си остане между…

— Умея да пазя тайна — сопна се Израфел, а после посегна през рамо и с трепване откъсна едно черно перо от крилото си. Топна го в мастилницата на тоалетната масичка и надраска един завъртян подпис отдолу на листа, след което с мрачен поглед върна договора на Юпитер и захвърли перото. То се спусна на пода с красиво трепкане, а златните му точици улавяха светлината. На Мориган й се прииска да го вдигне и да си го отнесе вкъщи като съкровище, но си помисли, че това може би ще е малко като да му краде дрехите.

— Все пак, струва ми се, че можеше да дойдеш и по-рано. Предполагам, чул си за Касиел?

Юпитер тъкмо духаше мастилото, за да изсъхне по-бързо, и не вдигна поглед.

— Какво за него?

— Няма го.

Юпитер спря да духа. Очите му срещнаха тези на Израфел.

— Няма го? — повтори той.

— Изчезна.

Юпитер поклати глава.

— Невъзможно.

— И аз казах същото. И все пак.

— Но той… — започна Юпитер. — Не може просто…

Лицето на Израфел бе мрачно. На Мориган й се стори, че изглежда леко уплашен.

— И все пак — повтори той.

След кратко мълчание Юпитер стана, грабна палтото си и даде знак на Мориган да направи същото.

— Ще проверя.

— Ще го направиш ли? — Израфел изглеждаше скептичен.

— Обещавам.

Те слязоха по стената на уличката и излязоха на пищната главна улица на Бохемския квартал, която бе озарена ярко като в ден, а после се запътиха през тълпата към перона на чадърожелезницата — само че с доста по-цивилизована крачка отпреди. Юпитер държеше неотклонно ръка на рамото на Мориган, сякаш току-що си бе спомнил, че се намират в непозната и оживена част от града и наистина трябва да я държи близо до себе си.

— Кой е Касиел? — попита Мориган, докато чакаха на перона на чадърожелезницата.

— Един от народа на Израфел.

— Готвачката ми разказваше истории за ангели — каза Мориган, спомняйки си за родния си дом, имението Врана. — За Ангела на смъртта, Ангела на милосърдието, Ангела на провалените вечери…

— Не е същото — отвърна Юпитер.

Мориган се обърка.

— Те не са ли истински ангели?

— Навярно ще трябва да си напрегнеш малко въображението, за да ги наречеш така, но все пак са нещо като небесни създания.

— Небесни създания… какво ще рече това?

— О, ами сещаш се. Живеят на небето. Хвъркат насам-натам. Тия, дето имат криле и ги използват. Касиел е важна фигура в небесните кръгове. Ако наистина е изчезнал… е, все пак предполагам, че Израфел греши. Или преувеличава — той обича да вкарва малко драматизъм, добрият стар Изи. Ето я, идва. Готова ли си да скочиш?

Точно в нужния момент Мориган и Юпитер закачиха чадърите си за железните халки на минаващата чадърожелезница и ги стиснаха здраво, докато се носеха през лабиринта от невърмурски квартали. Кабелите на чадърожелезницата минаваха над целия град по необяснима схема, кръстосваха се ниско над булевардите и задните улички, а после се извисяваха над покривите и върхарите на дърветата. На Мориган й се струваше глупаво и опасно да фучиш над града и единствено хватката ти върху чадъра да те спира от падане и разплескване на земята. Но колкото и ужасяващо да беше, действаше ободряващо да гледаш как всички тези хора и сгради прелитат покрай теб, докато вятърът те шиба в лицето. Това бе едно от любимите й неща в Невърмур.

— Слушай, трябва да ти кажа нещо — рече Юпитер, когато най-после дръпнаха ръчките, за да освободят чадърите си, и скочиха от чадърожелезницата, за да се приземят в собствения си квартал. — Не бях съвсем честен с теб. За… за рождения ти ден.

Очите на Мориган се присвиха.