Джесика Таунсенд - Чудотворката Мориган Врана

— О! — Долови някакъв съвсем лек гъдел във върховете на пръстите си. Тихо жужене в ушите си. — О!

Юпитер я хвана за китката и отдръпна внимателно ръката й от стената. Мориган усети съпротива, сякаш тухлите бяха намагнетизирани и не искаха да я пуснат.

— Какво е това? — попита тя.

— Малко е сложно — промърмори Юпитер. — Ела с мен. — Наведе се назад и опря единия си крак в стената, после другия, а после — небрежно нарушавайки закона за гравитацията — тръгна нагоре по нея към небето, приведен, за да не си удари главата в зида от другата страна на уличката.

Мориган го зяпна безмълвно за момент, после се окопити. В края на краищата сега тя беше невърмурка. Постоянна жителка на хотел „Девкалион“ и член на Чудното общество. Наистина трябваше да престане да се изненадва, когато нещата станат леко странни.

Пое си дълбоко дъх (и пак за малко да повърне от ужасната воня), след което повтори съвсем точно действията на Юпитер. В мига щом и двата й крака се опряха в стената, светът се люшна, а после се стабилизира отново и тя се почувства отлично. Ужасната миризма изчезна моментално и бе заменена от свеж и чист нощен въздух. Изведнъж й се стори, че да върви нагоре по стена, с проснато пред нея звездно небе, е най-естественото нещо на този свят. Мориган се засмя.

Когато излязоха от вертикалната уличка, светът се люшна пак и се върна към нормалното си състояние.

Не излязоха на покрив, както бе очаквала Мориган, а на друга уличка. Тази бе шумна и претъпкана, окъпана в бледа зелена светлина. Двамата с Юпитер се наредиха в края на дълга опашка от развълнувани хора, ограничена от плюшено въже. Настроението бе заразно; Мориган усети лека тръпка на вълнение и се надигна на пръсти да види за какво чакат. Отпред, върху захабена бледосиня врата, бе залепен криво написан на ръка афиш:

— Кой е ангелът Израфел? — полюбопитства Мориган.

Юпитер не отговори. Кимна й да го последва, след което отиде бавно до началото на опашката, където една отегчена на вид жена проверяваше имената по списък. Беше облечена цялата в черно, от тежките ботуши до чифта пухкави наушници, висящи около врата й. (Мориган одобри това.)

— Опашката е там отзад — каза жената, без да вдига поглед.

— Никакви снимки. И той няма да дава автографи, докато не свърши представлението.

— Опасявам се, че не мога да чакам толкова — заяви Юпитер. — Може ли да се вмъкна сега?

Жената въздъхна и му хвърли бегъл безизразен поглед, дъвчейки дъвката си с полуотворена уста.

— Име?

— Юпитер Норт.

— Няма ви в списъка.

— Не. Тоест, да. Знам. Надявах се, че можете да поправите това — подхвърли той и се усмихна през рижата си брада. Почука леко по малкото златно Ч на ревера си.

Мориган се сви. Знаеше, че членовете на елитното Чудно общество са обект на възхищение в Невърмур и често получават специално отношение, за каквото обикновените граждани могат само да мечтаят, но никога досега не бе виждала Юпитер да се опитва да използва своята „привилегия на брошката“ по толкова безсрамен начин. Зачуди се дали го прави често.

Жената не бе впечатлена — съвсем разбираемо, помисли си Мориган. Намръщи се срещу малкото златно Ч, а после очите й, очертани с дебела линия лъскав грим, се стрелнаха нагоре към обнадежденото лице на Юпитер.

— Обаче ви няма в списъка.

— Той ще иска да ме види — настоя Юпитер.

Горната й устна се изви и разкри инкрустирани с диаманти зъби.

— Докажете го.

Юпитер килна глава настрани и повдигна едната си вежда. Жената имитира нетърпеливо изражението му. Накрая той въздъхна, бръкна в пазвата на палтото си и извади черно перо, нашарено със златни точици. Завъртя го между пръстите си — веднъж, два пъти.

Очите на жената се разшириха леко. Ченето й увисна и Мориган успя да види яркосинята дъвка, заседнала между зъбите й. Хвърляйки един предпазлив поглед към растящата опашка зад Юпитер, жената отвори бледосинята врата и подкани с кимване двамата да влязат.

— В такъв случай побързайте. Завесата се вдига след пет минути.

Зад кулисите на „Стари Делфи“ бе тъмно. Цареше притихнало очакване, докато облечените в черно сценични работници шетаха тихо и организирано наоколо.

— Какво беше онова перо? — попита шепнешком Мориган.

— По-убедително от брошката, очевидно — промърмори Юпитер. Сякаш беше малко засегнат. Подаде на Мориган единия от двата чифта наушници, които бе задигнал от кутия с надпис СЛУЖИТЕЛИ. — На`, сложи си ги. Той ще пее.