Джесика Хол - Изпепеляване

Четири минути.

В хотела той мина през лобито, кимна на прозяващия се служител на рецепцията и се качи с асансьора до стаята си на третия етаж. Когато влезе вътре, залости вратата и свали сакото си.

Три минути.

Спря до леглото, за да вземе бинокъла и внимателно сгънатия копринен бял шал, който бе оставил там. Разгъна шала, притисна ефирната материя до лицето си и вдъхна в дълбоко. Беше го откраднал от жената, която го бе носила някога, и вплетеният в коприната слаб аромат извика сълзи в очите му.

Тази жена — неговата жена — винаги ухаеше на люляк.

Тя би изпаднала в ужас, ако можеше да го видя сега в тази стая. Климатикът бръмчеше и рециклираше въздуха като мокра, студена кихавица. Евтиният мокет беше белязан с размазана щампа на кашмирени охлюви в червено, зелено и жълто, а ватираната кувертюра на леглото се кипреше с нескопосни фойерверки в масленозелено, златисто и синьо. В малката баня намери една нащърбена пластмасова кофа за лед, опаковани в целофан чаши, а върху хартиената лента през тоалетната седалка пишеше: „ИСКРЯЩО ЧИСТА ЗА ВАШЕ УДОБСТВО“.

Единствената причина да наеме стая в подобен вертеп беше несравнимата гледка към улицата. Бинокълът му даваше видимост от улица Сейнт Люис до Канална на запад и до Пиратска на изток. Той се доближи до прозореца и го отвори, за да влезе нощният въздух.

Две минути и тридесет секунди.

Това, което направи в „Маскърс“, не му беше за първи път. Беше се превърнал в експерт в тази област, така да се каже. Никога не беше оставал близо до работен обект и никога не бе наблюдавал резултатите от труда си, но този конкретен случай беше специален. Този път работата беше лична.

Настоящата операция му коства немалко пари, време и гордост. Някои биха казали, че рискува бъдещето си, може би дори и живота си, престъпвайки изричните указания във връзка с тази операция. Но в неговия бизнес човек не се издигаше до върха, без да поема рискове.

Тази нощ ще бъде едновременно неговата Декларация за независимост и неговото Възнесение. Монахините, които го обучаваха в католическото училище, не биха одобри избора му, но в известен смисъл именно те му бяха внушили непреодолимата нужда от самоопределение. Сестра Мери Томас го караше да наизустява пасажи от Библията, като например този от Левит, който отекваше в главата му от седмици: „Да не жънеш и саморасла жетва, нито да обираш грозде от нерязано лозе.“

Две минути.

Тази вечер той щеше да се погрижи за бъдещето, гордостта и съдбата си. Тази вечер той щеше да се погрижи за Кортланд Гембъл.

Не се възприемаше като отчаян, а като справедлив човек. След тази нощ той ще вземе онова, което бе негово, което трябваше да е винаги негово. Щеше да накаже Гембъл, човекът, който се беше осмелил да му го отнеме. Неведнъж бе фантазирал как убива съперника си, но убийството би било твърде бързо, твърде лесно. Гембъл трябваше да разбере какво е да живееш вперил поглед в най-съкровеното си желание, без да можеш да го достигнеш, като умираща от глад лисица, копнееща за гроздето в нечие занемарено лозе.

Гембъл бе дръзнал да пожъне онова, което не бе посял. Затова щеше да накара комисаря да страда, както той самият беше страдал.

Една минута.

Той чакаше и наблюдаваше търпеливо. Когато оставаха едва тридесет секунди, някакво такси спря пред бара. Шофьорът излезе да отвори вратата на слаба елегантна жена в рокля на цветя.

— Ще съжаляваш за този щедър бакшиш — промърмори той виждайки как жената подаде на шофьора сгънатите банкноти.

Двадесет секунди.

Жената се обърна към хотела за няколко минути, оглеждайки улицата. Беше леко приведена, с леко заоблени рамене и извит гръб. Уличната лампа над нея освети дългата й черна коса и уплашеното лице. Косите й се развяха със златисти проблясъци.

Шалът се изплъзна от пръстите му и незабелязано падна на пода. Жената извади тънък като паяжина шал с цвят на слонова кост шал и пое с бързи крачки към бара.

Десет секунди.

Той излезе тичешком от стаята на третия етаж, хукна по стълбите и стигна на улицата тъкмо навреме, за да стане свидетел на първата експлозия. Земята се разтресе и прозорците по цялата улица се разбиха на ситни парчета, когато едно огромно огнено кълбо изригна от входа на бара. Експлозията беше толкова голяма и мощна, че го запрати срещу фасадата на хотела, която го посрещна с бетонен удар в гърба.

Една жена залитна към него, притиснала ръце до ушите си, с уста застинала в безмълвен вик.