Джесика Хол - Изпепеляване

— Искаш ли?

— Да. — Той гледаше в посока на звука и си взе цигара с трепереща ръка.

— Дай да се отдръпнем оттук. — Тя го отведе до ъгъла, където запали първо неговата, а после и своята цигара. — Миналото лято се засякох с баща ти на брега на езерото. Той караше един страхотен аквамастер, широко отворен и с вирната задница. Негов ли е или го взима под наем?

— Купи го. — Той си дръпна от цигарата и изпусна неравна струя дим. — Майка ми за малко не го уби, но той се запъна, че ако не е лодка, ще бъде мотор.

— Лодката е идеална за залива. Ще го вербувам да ми я пусне за един уикенд, а пък аз ще му дам моя жребец. — Тя кимна към своя харли.

— Леле, човече. — В погледа му проблесна желание. — Колко вдига?

— Засега не съм вдигала повече от 140, но теоретично до 190. Освен това е тих като котенце, поставих допълнителна преграда на ауспуха. — Тери се огледа небрежно и видя, че дознателите са свършили. — Кога си в почивка?

— Идният уикенд.

Тя извади една оръфана визитка и написа някакъв адрес на гърба.

— Това е моята бърлога край езерото, ако ти и баща ти искате да я ползвате. — Тя му подаде визитката. — Ключът е под саксията със здравеца.

— Сигурна ли сте, детектив? — Момчето се смути.

— Само кажи на Тил да попълни запаса от бира. — Тя го погледна право в очите. — Хубаво е човек да се измъква от време навреме. Да си проветрява главата.

— Така е. — Той взе картичката. — Благодаря!

Тери го остави на пост и се върна при труповете. След като се легитимира на криминалистите, тя отвори първия чувал и претърси внимателно тялото. Съдържанието на овъгления портфейл на жертвата все още беше четливо и тя си отбеляза името и адреса, преди да върне личната карта там, където я беше намерила, и да премине към следващото тяло.

Срещите с брутална, преждевременна смърт бяха част от работата на Тери, но тя все още не беше обръгнала. Претръпнеше ли, щеше да напусне полицията.

Още три жертви бяха изнесени на алеята, докато Тери установяваше самоличността на жертвите. „Маскърс“ се посещаваше от млади хора. Две от най-слабо обгорените момичета носеха фалшиви шофьорски книжки и приличаха на тийнейджърки. Шест от жертвите не носеха документ за самоличност и наред с други четири бяха жестоко обгорени, така че дори чертите им не се виждаха.

Тя отвори последния цип и се изправи, за да проветри за момент главата си. Разследваше убийства от седем години, но никога не бе виждала толкова много смърт наведнъж. Задушаваше се. Особено сега, когато знаеше имената на повече от жертвите, къде бяха живели, какви снимки носеха със себе си. Най-малко трима от мъжете бяха бащи на малки деца. Толкова много живот, който си беше отишъл просто ей така.

Но случаят все още не беше за нея. Нямаше никакви улики за извършено убийство. Може би се касаеше за трагична злополука или престъпна небрежност: дефектни кабели, пожар в кухнята, небрежно изхвърлен фас. Но тя инстинктивно усещане нещо гнило. Нещо вече я глождеше, ръмжеше и риеше земята, нетърпеливо да се втурне по следата и да спипа негодника, отнел живота на толкова много млади хора.

Не и ако Корт Гембъл имаше нещо да каже по въпроса.

— Копеле.

Тери се обърна да види кой чете мислите й и видя Грейсън Хюит, съдебният лекар на Ню Орлиънс, да клечи до първия труп. Патологът беше русокос бивш сърфист с убийствен тен и лежерен характер. Сега обаче и двамата бяха потресени от трагедията.

— Здрасти, докторе.

Рошавата руса глава се надигна и горчивите бръчки около устата му се стопиха, щом я видя.

— Детектив Винсент. — Той се изправи и дойде при нея. — Сигурно се наслаждаваш на лунната светлина?

— Сигналът постъпи в края на смяната ми. — Тя отстъпи назад от редицата трупове. — Повечето имат документи за самоличност, но все пак ще ми трябват снимки за семействата на онези, които не са с обгорени лица. — Уведомяването на близките и роднините беше единственото задължение, което мразеше повече от бумащината. — Мисля, че ще трябва да вземеш зъбен материал от двама-трима.

Грей погледна телата.

— Ние можем да поемем уведомяването на близките.

— Недей, и без това имаш достатъчно работа. Ние ще се погрижим. — Тя прокара ръка по врата си, обирайки капчици пот. — Петнадесет трупа. Мили боже, Грей, повечето от тях са още деца.

— Знам. — Той постави ръка на гърба й и я потупа приятелски. — Прибери се вкъщи и поспи. Ние ще се погрижим за тях.

Тери отпусна глава на ръката на Грей за един кратък блажен миг. Той беше свестен мъж, на който можеше да разчиташ ида се довериш, когато нещата вървяха зле. Колко жалко, че никога нямаше да бъдат нещо повече от приятели.