Джесика Соренсен - Спасението на Кали и Кейдън

Кали

Късметът играе важна роля в живота — например да получиш добра ръка карти или просто да попаднеш където трябва в точния момент. Някои хора вадят късмет просто ей така — дава им се втори шанс, спасение. Може да е под формата на геройство или просто съвпадение; но има и хора, които не получават късмета на лъскав поднос, които се озовават не където трябва в неподходящ момент, които не се спасяват.

— Кали, слушаш ли ме? — пита майка ми, докато паркира колата на алеята.

He ù отговарям. Гледам как листата се реят из въздуха в другия край на двора, върху капака на колата, навсякъде, където ги отвее бризът. Нямат контрол върху своя път в живота. Приисква ми се да скоча, да ги сграбча всичките и да ги стисна в ръка, но това би означавало да изляза от колата.

— Какво ти става тази вечер? — сопва се майка ми, докато си проверява есемесите. — Просто влез вътре и доведи брат си.

Откъсвам поглед от листата и го обръщам към нея.

— Моля те, мамо, не ме карай. — Стискам дръжката на вратата с изпотена ръка, а в гърлото ми засяда огромна буца. — Не може ли ти да отидеш да го вземеш?

— Нямам никакво желание да се намърдам в купон с един куп гимназисти и изобщо не съм в настроение да си приказвам с Мейси в момента, та да почне да ми се хвали със стипендията на Кейдън — отвръща тя и ми махва с маникюрирана ръка, за да се размърдам. — А сега иди намери брат си и му кажи, че трябва да се прибира.

Отварям вратата с увиснали рамене и тръгвам по чакълената алея към двуетажното имение със зелени кепенци и покрив с голям наклон.

— Още два дни, още два дни — повтарям си напевно под нос със стиснати в юмруци ръце, докато се промъквам между паркираните коли. — Само още два дни и ще замина за колежа, и всичко това няма да има значение.

Лампите зад прозорците осветяват фасадата на фона на сивото небе и над входа на верандата виждам транспарант с надпис „Честито“, украсен с балони. Семейство Оуенс обичат да правят паради по всякакви поводи — рождени дни, празници, завършвания. Създават впечатление на съвършеното семейство, но аз не вярвам в съвършенството.

Купонът е по повод завършването на най-малкия им син, Кейдън, и футболната му стипендия за Университета на Уайоминг. Нямам нищо против семейство Оуенс. Понякога им ходим на гости за вечеря, а те идват у нас на барбекю. Просто не обичам купони, пък и никога не съм била добре дошла на тях, поне не и след шести клас.

Когато наближавам верандата, която опасва цялата къща, от нея излиза Дейзи Макмилън с танцова стъпка и чаша в ръка. Къдравата ù руса коса проблясва на светлината от лампите, когато очите ù се насочват към мен и устните ù се извиват в злобна усмивка.

Криввам вдясно от стълбището и завивам около къщата, преди да е успяла да ме обиди с нещо. Слънцето залязва зад силуета на планините, които обгръщат града, и по небето проблясват звезди като водни кончета. Извън светлината от верандата не се вижда много и обувката ми се закача на нещо остро. Падам, чакълът раздира дланите ми. Но външните рани се търпят лесно и аз се изправям без колебание.

Изтупвам камъчетата от ръцете си, свивайки се от парещата болка от драскотините, и завивам в задния двор.

— Не ме ебе какво, по дяволите, си се опитвал да направиш — разсича тъмнината мъжки глас. — Такъв провал си… Шибано разочарование!

Спирам досами ръба на моравата. До задната ограда има тухлена постройка, обърната към басейна, и там под слаба светлина стоят две фигури. Едната е по-висока, с наведена глава и отпуснати рамене. По-ниската има бирено шкембе, плешиво петно отзад на главата и е застанала с лице към другата, със заплашително вдигнат пред себе си юмрук. Присвивам очи в мрака и разпознавам по-ниската фигура като господин Оуенс, а по-високата трябва да е Кейдън Оуенс. Ситуацията е изненадваща, защото в училище Кейдън е много самоуверен и никога не е бил мишена за насилие.

— Съжалявам — промърморва той с потреперващ глас, притискайки ръка към гърдите си. — Стана случайно, сър. Няма да се повтори.

Поглеждам към отворения заден вход, където лампите светят, музиката бумти и хората танцуват, викат и се смеят. Чува се звън на чаши и дори от моето място навън се усеща сексуалното напрежение, набъбващо в стаите. Точно такива места избягвам на всяка цена, защото не мога да дишам много добре в тях. Предпазливо се придвижвам до първото стъпало с надеждата да се изгубя незабелязана в тълпата, да намеря брат ми и да се разкарам скорострелно от тук.