Джесика Соренсен - Спасението на Кали и Кейдън

Сет спира рязко и се завърта с лице към мен. Носи сива тениска и тесни черни дънки. Косата му е стилно разрошена, а на дългите му мигли може да завиди всяко момиче.

— Само още нещо — казва и докосва ъгълчето на окото ми с върха на пръста си. — Вишневият молив за очи ми харесва много повече от наситено черното.

— Ох, добре, че го одобри! — Драматично притискам ръка към гърдите си. — Така ми олекна. От сутринта ми тежи на сърцето.

Той прави физиономия в отговор, а погледът му се спуска надолу по червената ми тениска, която докосва колана на прилепналите дънки.

— Справяш се страхотно с всичко, само един път да беше сложила рокля или къси панталони, или нещо подобно, че да ги покажеш тези крака.

Лицето ми унива заедно с настроението.

— Сет, знаеш защо… тоест знаеш… не мога…

— Знам. Просто се опитвам да те окуража малко.

— Знам и затова те обичам.

Не само затова го обичам всъщност. Обичам го, защото е първият човек, с когото съм се чувствала достатъчно сигурна, за да разкрия тайните си, но може би причината е, че той също знае какво е да те боли отвътре и отвън.

— Много по-щастлива си, отколкото когато се запознахме — забелязва Сет и прибира кичур коса зад ухото ми. — Кали, иска ми се да можеше да си такава с всички. Да спреш да се криеш. Тъжно е, че никой не може да види колко си страхотна.

— Същото важи и за теб — отвръщам, защото той се крие не по-малко от мен.

Той взема празната пластмасова чашка от ръката ми и я хвърля в коша за боклук до една от пейките.

— Какво ще кажеш? Дали да не се включим в някоя от обиколките и да се подиграваме на гида?

— Знаеш как да ме спечелиш — светвам аз, а смехът озарява цялото му лице.

Тръгваме по тротоара, в сянката на дърветата, към вратите на централното управление, помещаващо се на няколко етажа и завършващо със заострен покрив. Има исторически вид — бежова тухла, доста изхабена, сякаш идва от друга епоха. Дворът, около който са наредени всички сгради, прилича на триъгълен лабиринт с безредно нахвърляни бетонни пътеки, кръстосващи моравата. Красиво място за университет, с много дървета и открито пространство, но ми трябваше известно време, за да свикна с него.

Наоколо цари объркване, пълно е със студенти и родители, които се опитват да се ориентират в новата среда. Напълно съм се разсеяла, когато чувам едно слабо „Внимавай“.

Рязко вдигам глава и виждам някакво момче да тича право към мен с ръце във въздуха и летяща към него топка. Здравото му тяло се сблъсква с моето и аз падам по гръб, главата и лакътят ми се удрят в тротоара. В ръката ми избухва болка; не мога да дишам.

— Махни се от мен — казвам, докато се гърча в панически ужас. От тежестта и топлината на тялото му ми се струва, че се давя. — Махни се веднага!

— Извинявай много — отвръща той, изтъркулва се от мен и бързо се изправя. — Не те видях.

Примигвам, за да разсея черните петна пред очите си, и лицето му бавно изплува пред мен: кестенява коса, извита над ушите, пронизващи изумрудено — зелени очи и усмивка, която разтапя момичешките сърца.

— Кейдън?

Той смръщва вежди, а ръцете му падат до тялото.

— Познаваме ли се?

Под дясното му око е останал малък белег. Чудя се дали е от удара на баща му от онази вечер.

Усещам леко пробождане в сърцето, задето не ме помни. Изправям се и отупвам пръстта и тревата от ръкавите си.

— Не, не, извинявай. Припознах се.

— Но позна името ми — отговаря той със съмнение в гласа и вдига топката от земята. — Чакай малко, наистина се познаваме, нали?

— Много се извинявам, че ти се изпречих на пътя.

Хващам Сет за ръка и го повличам към входа, над който е окачено голямо знаме с надпис „Добре дошли, студенти“.

Когато стигаме до стъклените витрини в коридора, го пускам и се облягам на тухлената стена, за да си поема дъх.

— Това беше Кейдън Оуенс.

— Ааа. — Той хвърля поглед към входа, от където прииждат тълпи студенти. — Същият Кейдън Оуенс ли? Когото си спасила?

— Не съм го спасила — уточнявам аз. — Просто се намесих в нещо.

— Нещо, което е щяло да загрубее.

— Всеки би постъпил по същия начин.

Обръщам се да тръгна по коридора, но пръстите му сграбчват лакътя ми и той ме дръпва към себе си.

— Не, много хора щяха да отминат. Всеизвестен факт е, че много хора извръщат поглед, когато около тях става нещо лошо. От опит го знам.

Сърцето ме заболява за него и това, което е преживял.

— Съжалявам, че са те подложили на това.

— Не съжалявай, Кали — въздиша тежко той. — Ти си имаш собствена тъжна история.