Джесика Соренсен - Спасението на Кали и Кейдън

— Няма нищо за казване.

Оглеждам подутото му лице с разкривените, по принцип съвършени пропорции.

— Добре, щом така искаш.

— Така искам — повтаря той, сякаш ме освобождава от разговора, и аз се обръщам да си вървя. — Ей, Кали… Кали беше, нали? Ще ми направиш ли една услуга?

Хвърлям поглед през рамо.

— Каква?

— В банята на долния етаж има аптечка, а във фризера има торба с лед. Ще ми ги донесеш ли? Не искам да се връщам, преди да се пооправя.

Умирам си да се махна, но молбата в гласа му надвива.

— Да, добре.

Оставям го пред къщата за басейна и влизам в претъпканото помещение, където ми е трудно да дишам. Прибирам лакти до тялото си и с надеждата, че никой няма да се опре в мен, се промушвам между хората.

Мейси Оуенс, майката на Кейдън, си приказва с няколко други майки на масата и ми махва с тихо подрънкване на златните и сребърните гривни на китката си.

— О, Кали, майка ти тук ли е, мила?

Говори завалено, а пред нея стои празна бутилка вино.

— Навън е, в колата — провиквам се над музиката. Някой се блъска в рамото ми и мускулите ми се стягат. — Говореше с татко по телефона и ме изпрати да намеря брат ми. Виждала ли си го?

— Не съм, мила, съжалявам — отвръща тя с широк жест. — Тук има толкова много хора.

— Добре — махвам ù аз, — ами отивам да го потърся тогава.

Докато се отдалечавам, си мисля дали е видяла съпруга си и дали ще се чуди как си е сцепил ръката.

Брат ми Джаксън седи на дивана в дневната с най-добрия си приятел, Кейлъб Милър. Замръзвам до вратата, малко извън полезрението им. Те продължават да се смеят, говорят си и си пият бирите, все едно нищо няма значение. Презирам брат си, задето се смее, задето е там, задето ме принуждава да отида до него и да му кажа, че мама ни чака отвън в колата.

Понечвам да тръгна към него, но краката ми не искат да помръднат. Знам, че трябва да свърша тази работа и да се освободя, но е пълно с хора, които се натискат по ъглите и танцуват в центъра на стаята, и това ужасно ме притеснява. Не мога да дишам. Не мога. Тръгвайте, крака, движете се.

Някой се блъсва в мен и почти ме поваля на пода.

— Прощавай — извинява се нисък тембър над мен.

Улавям се за рамката на вратата и това прекъсва транса ми. Тръгвам бързо по коридора, без да се интересувам кой се е блъснал в мен. Трябва да се махна от това място, за да мога отново да си поема дъх.

Вземам аптечката от описания ми шкаф и торбата с лед от фризера и излизам от къщата по заобиколен път — измъквам се незабелязана от страничния вход. Кейдън не е навън, но през прозорците на къщата за басейна се процежда светлина.

Бутам вратата колебливо и надничам в слабо осветеното помещение.

— Ехо?

Кейдън излиза от задната стая, без тениска и притиснал кърпа към лицето си, което е яркочервено и подуто.

— Здрасти, взе ли нещата?

Вмъквам се в стаята и затварям след себе си. Подавам му аптечката и торбата с лед, обърнала глава към вратата, за да не го гледам. Голите му гърди и начинът, по който дънките му стоят ниско на хълбоците, ме задушават от притеснение.

— Кали, аз не хапя — казва той с безстрастен тон, докато взема аптечката и леда. — Няма нужда да гледаш стената.

Насилвам очите си да се обърнат към него и ми е трудно да не зяпна белезите, които кръстосват корема и гърдите му. Най-смущаващи са вертикалните линии по протежението на ръцете му — дебели и назъбени, сякаш някой го е рязал с бръснарско ножче. Приисква ми се да прокарам пръсти по тях и да отнема болката и спомените, които пазят.

Той бързо смъква кърпата надолу, за да се прикрие, и когато срещаме погледи, в здравото му око проблясва объркване. Оставаме загледани един в друг само за миг, колкото да щракнеш с пръсти, а ми се струва, че продължава вечно, и сърцето ми се впуска в див галоп.

Той примигва и притиска торбата с лед към възпаленото си око, оставя аптечката върху ръба на масата за билярд. Когато отдръпва ръката си, виждам, че пръстите му треперят и всички кокалчета са обелени до кръв.

— Би ли извадила бинта от аптечката вместо мен? Ръката малко ме боли.

Мъча се да вдигна ключалката на капака, когато един от ноктите ми се заклещва в процепа и се обръща. Докато повдигам капака, за да извадя бинта, по пръста ми се насъбира кръв.

— Тази рана под окото може да иска шиене. Изглежда доста зле.

Той попива раната с кърпата и се свива от болка.

— Ще се оправи. Трябва само да я почистя и покрия.

Врялата вода се стича по тялото ми, изгаря кожата, оставя ми червени петна и мехури. Искам само отново да се почувствам чиста.