Джесика Соренсен - Спасението на Кали и Кейдън

Вземам влажната кърпа от ръцете му, като внимавам пръстите ни да не се докоснат, и се навеждам да разгледам раната, която е толкова дълбока, че се виждат мускулът и тъканите под кожата.

— Определено трябва да се зашие — отбелязвам и засмуквам кръвта от палеца си. — Иначе ще ти остане белег.

Ъгълчетата на устните му се извиват в тъжна усмивка.

— Мога да се справя с белезите, особено ако са външни.

С цялата си душа разбирам какво има предвид.

— Наистина мисля, че трябва да накараш майка си да те заведе на лекар, и след това можеш да ù кажеш какво се е случило.

Той започва да развива топче бинт, но го изпуска на земята.

— Това никога няма да стане, а дори и да стане, няма да има значение. Нищо от това няма значение.

Вдигам бинта от пода с треперещи пръсти и го развивам около китката си. След това, като изхвърлям и последната мисъл на ужас от главата си, протягам ръка към бузата му. Той стои съвсем неподвижно, придържайки наранената си ръка към гърдите, докато поставям бинта върху раната. Не отмества поглед от мен. Веждите му се свъсват и почти не смее да диша, докато залепям превръзката върху лицето му.

Отдръпвам се и задържаният дъх излиза с лекота от устните ми. Той е първият човек, ако не броим членовете на семейството ми, когото докосвам съзнателно през последните шест години.

— И все пак на твое място бих си помислила за шиенето.

Кейдън затваря аптечната и забърсва капка кръв от капака.

— Видя ли баща ми в къщата?

— Не.

Телефонът ми се обажда от джоба; изваждам го и прочитам есемеса.

— Трябва да вървя. Майка ми ме чака в колата отвън. Сигурен ли си, че ще се оправиш?

— Напълно — отвръща, без да ме погледне, и тръгва към задната стая с кърпата в ръка. — Ами добре, ще се видим по-нататък сигурно.

Не, няма. Прибирам телефона си в джоба и се насочвам към вратата.

— Да, сигурно ще се видим по-нататък.

— Благодаря ти — добавя веднага.

Спирам с ръка върху бравата. Много ми е тъпо, че го оставям, но нямам смелост да остана.

— За какво?

Той обмисля въпроса цяла вечност и накрая въздъхва.

— Задето ми донесе аптечната и леда.

— Няма защо.

Излизам от постройката с чувство на тежест в сърцето, върху което сега лежи още една тайна. Точно когато чакъленият път се появява пред очите ми, телефонът започва да звъни в джоба ми.

— На две крачки съм — отговарям.

— Брат ти е тук и трябва да се прибира. Трябва да е на летището след осем часа — обяснява майка ми с тревожен тон.

Забързвам ход.

— Извинявай, отклоних се… но нали ме прати да го взема.

— Е, той отговори на есемеса ми, хайде, моля те — френетично ме подканя тя. — Трябва да поспи.

— Мамо, идвам след няма и половин минута.

Затварям телефона и излизам в предния двор.

Дейзи, гаджето на Кейдън, е на предната веранда. Яде парче торта и говори с Кейлъб Милър. Стомахът ми веднага се свива, прегърбвам се и се промъквам към сенките на дърветата с надеждата, че няма да ме забележат.

— Божичко, това да не е Кали Лорънс? — възкликва Дейзи, която се взира в моята посока, засенчила очи с ръка. — Ти пък какво търсиш тук? Не трябва ли да се мотаеш из гробищата, или нещо подобно?

Свеждам глава и забързвам ход, при което се спъвам в някакъв голям камък. Стъпка по стъпка.

— Или просто бягаш от тортата ми? — вика тя с нотки на присмех в гласа. — А, Кали? Кое от двете? Кажи ми де!

— Стига — предупреждава я Кейлъб, ухилен, и се навежда над парапета с очи, черни като нощта. — Сигурен съм, че Кали си има причини да бяга.

Подтекстът в тона му ускорява сърцето и краката ми. Изчезвам в тъмнината на автомобилната алея, а смехът им се блъска в гърба ми.

— Какъв ти е проблемът? — пита брат ми, когато затръшвам вратата и си слагам колана, задъхана, а след това прибирам хвръкналите си къси кичури. — Защо тичаше?

— Мама каза да побързам — отвръщам и забивам очи в скута си.

— Кали, понякога ти се чудя — продължава той, докато си оправя тъмнокестенявата коса и се обляга назад. — Сякаш нарочно искаш хората да си мислят, че си някакъв изрод.

— Не аз съм двайсет и четири годишен мъж, който ходи по ученически купони — напомням му аз.

Майка ми ме поглежда с присвити очи.

— Кали, не започвай. Знаеш, че господин Оуенс покани брат ти, както и теб.

Мислите ми се връщат към Кейдън и неговото пребито и насинено лице. Ужасно ми е гузно, че го изоставям, и замалко да кажа на майка ми какво е станало, но в този миг виждам Кейлъб и Дейзи, които гледат от верандата как колата ни излиза на заден ход, и си спомням, че някои тайни трябва да бъдат отнесени в гроба. А и майка ми винаги е предпочитала да не чува за грозните неща в живота.