Джесика Соренсен - Спасението на Кали и Кейдън

— Само на двайсет и три съм. Чак следващия месец ставам на двайсет и четири — прекъсва мислите ми брат ми. — А те вече не са ученици, така че млъквай.

— Знам на колко си години. И аз също не съм ученичка.

— Не е нужно да изглеждаш толкова доволна — навъсва се майка ми и завърта волана, за да излезе на улицата. — Ще ни липсваш и много ми се иска да размислиш и да почакаш до есента, преди да заминеш за колежа. Ларами е на шест часа път, миличка. Никак няма да ни е лесно да сме толкова далеч от теб.

Взирам се в пътя, който лъкатуши между дърветата и през ниските хълмове.

— Съжалявам, мамо, но вече се записах. Освен това няма смисъл да оставам през лятото, ако само ще вися в стаята си.

— Можеш да си намериш работа — предлага тя. — Както прави брат ти всяко лято. Така ще можеш да прекараш малко време с него, а и Кейлъб ще остане у нас за сезона.

Всички мускули в тялото ми се стягат като възли и аз с мъка вкарвам кислород в дробовете си.

— Съжалявам, но съм готова да живея самостоятелно.

Повече от готова съм. Писнало ми е да ме гледа с тъга, защото не разбира нищо от това, което правя. Уморих се да искам да ù разкажа какво се случи, но да знам, че не мога. Готова съм да живея отделно, далеч от кошмарите, които изпълват стаята ми, живота ми, целия ми свят.

4 месеца по-късно…

Кали

Често се чудя какво кара хората да направят нещо. Дали им е заложено по рождение, или се научават, докато растат. Може би дори им е наложено от обстоятелства извън техния контрол. Има ли някой контрол над живота си, или всички сме безпомощни?

— Боже, гледай какво сборище на загубеняци е днес — отбелязва Сет и сбърчва нос при гледката на новопристигналите първокурсници, които изпълват двора на колежа. След това размахва ръка пред лицето ми. — Пак ли ми изчезна някъде?

Примигвам и се откъсвам от мислите си.

— Не бъди самонадеян — побутвам го закачливо с рамо. — Само защото двамата с теб решихме да запишем летния семестър и сега знаем кое къде е, не значи, че сме по-добри от тях.

— Всъщност точно това си значи. — Той врътва медните си на цвят очи в моя посока. — Ние сме като първокурсници от висшата класа.

Потискам една усмивка и отпивам от латето си.

— Знаеш, че такова нещо не съществува.

Той въздъхва и разрошва златистите си къдрици, които изглеждат като правени във фризьорски салон, но са напълно естествени.

— Да, знам. Особено за хора като нас двамата. С теб сме като две черни овце.

— Има още много черни овце, не сме само ние — отвръщам и засенчвам очите си с длан. — Освен това вече не съм толкова черна. Даже днес съм си сложила червена тениска, както пише в списъка.

Ъгълчетата на устните му се извиват нагоре.

— Която щеше да изглежда още по-добре, ако си беше пуснала хубавата коса, вместо през цялото време да я криеш в конска опашка.

— Стъпка по стъпка — казвам. — И да си я оставя дълга, не беше много лесно. Чувствам се странно. А и няма значение, защото това още не е в списъка.

— А трябва да бъде — отвръща той. — Даже ще го добавя, когато се върна в стаята.

Със Сет имаме списък с неща, които трябва да направим, дори ако ни плашат, отблъскват или мислим, че сме неспособни да ги извършим. Ако е в списъка, трябва да бъде изпълнено и трябва да отмятаме по едно нещо поне веднъж седмично. Измислихме го, след като си изповядахме най-тъмните тайни, заключени в моята стая, в първия момент на истинска близост с друго човешко същество в живота ми.

— Освен това носиш този ужасен анорак — продължава той и подръпва крайчеца на избелялото ми сиво яке. — Нали говорихме за този парцал. Ти си красива и няма нужда да се криеш. Освен това навън е двайсет и седем градуса.

Загръщам се притеснено с якето и хващам здраво края му.

— Да сменим темата, моля.

Сет ме хваща под ръка и се обляга на мен, от което залитам към бордюра сред вървящите срещу ни хора.

— Добре, но някой ден ще поговорим за цялостна промяна на имиджа ти, ръководена от мен.

— Ще видим — въздъхвам.

Запознах се със Сет още на първия си ден в Университета на Уайоминг, на лекцията по въведение в математическия анализ. Неспособността ни да разбираме числата беше много добър повод да се заприказваме и така постепенно се сприятелихме. Сет е единственият приятел, който съм имала от шести клас насам, като изключим краткото приятелство с новото момиче в училище, което не познаваше „анорексичната сатанистка Кали“, която бях в очите на всички останали.