Айзък Азимов - За спасението на човечеството

Една вечер моят приятел Джордж въздъхна опечалено и ми каза:

— Имам приятел, който е клуц.

Аз кимнах мъдро:

— От един дол дренки сте.

Джордж изумено ме погледна.

— Какво общо имат тук дренките? Ти имаш забележителната способност да се отклоняваш от темата. Това, предполагам. е резултат от твоя изцяло несъвместим с моя интелект, което отбелязвам със съжаление, а не с укор.

— Добре, добре — съгласих се аз, — прав си. Когато говориш за твоя приятел клуц, имаш предвид Азазел, нали?

Азазел е двусантиметрово дяволче или извънземно същество, за което Джордж постоянно говори и спира само ако го запиташ директно. С леден глас той заяви:

— Азазел не е тема за разговор и аз не разбирам откъде може да си дочул за него.

— Бях веднъж на километър разстояние от теб — отвърнах аз.

Джордж не обърна внимание на думите ми и започна:

Фактически за пръв път се сблъсках с неблагозвучната дума „клуц“ по време на разговор с моя приятел Менандър Блок. Боя се, че ти никога не си го срещал, тъй като той е човек от университета и доста прецизно подбира приятелствата си, така че едва ли бих могъл да го обвиня, като те гледам теб.

Блок ми поясни, че думата „клуц“ означава несръчен, непохватен човек.

— Като мен — каза той. — Тя произлиза от дума на идиш, която, преведена буквално, означава парче дърво, пън, дънер, а както ти е известно, разбира се, моето име е Блок.

Той въздъхна много дълбоко.

— И все пак аз не съм клуц в точното значение на думата. У мен няма нищо дървено, кютъшко или дървеняшко. Танцувам леко като зефир и грациозно като пеперуда, във всяко движение приличам на елф и много млади жени биха могли да разкажат, ако сметна, че е безопасно да им позволя, какви са уменията ми в любовното изкуство. По-скоро бих казал, че съм клуц на дълги разстояния. Без това да ми се отразява ни най-малко, всичко около мен става клуцко. Самата Вселена сякаш се оплита в собствените си космически крака. Предполагам, че ако решите да смесите езици и да комбинирате гръцки с идиш, аз бих бил „телеклуц“.

— От колко време си такъв, Менандър? — попитах аз.

— Откакто съм се родил, но едва като възрастен започнах да осъзнавам странното качество, което притежавам. Докато бях юноша просто приемах, че това, което се случва с мен, е нормално състояние на нещата.

— Споделял ли си го с някого?

— Разбира се, че не, Джордж, стари ми приятелю. Биха ме сметнали за луд. Представяш ли си реакцията на психоаналитик, например, който се сблъсква с явлението телеклуцизъм? Той ще ме прибере в лудницата още в средата на първия ми сеанс с него, ще напише дисертация за своето откритие на нова психоза и вероятно ще стане милионер благодарение на нея. Нямам намерение да отивам в лудницата, за да обогатя някоя психомедицинска пиявица. Не мога да разкажа за това на никого.

— Тогава защо ми разказваш това, Менандър?

— Защото, от друга страна, ми се струва, че трябва да го споделя с някого, ако искам да продължа да функционирам. Оказа се, че ти си най-безобидният човек, когото познавам.

Тогава не успях да разбера напълно обяснението му, но ми стана ясно, че отново бях на път да стана обект на нежелани признания от страна на мои приятели. Знаех добре, че това бе цената, която плащах заради пословичните си сговорчивост и съчувствие и преди всичко заради моята дискретност. Нито една поверена ми тайна не е достигнала до ушите на някой друг. Правя изключение само за теб, разбира се, тъй като е добре известно, че ти можеш да задържиш вниманието си за не повече от пет секунди, а времетраенето на паметта ти е дори още по-кратко.

Поръчах си още едно питие и чрез таен знак, който само аз си знам, наредих то да бъде записано на сметката на Менандър. Трудът, все пак, изисква отплата.

— Как точно се проявява този телеклуцизъм, Менандър? — попитах аз.

— В най-простата си форма и по начина, по който за пръв път го забелязах, той се проявява в лошото време винаги, когато пътувам. Не пътувам кой знае колко често, но когато тръгвам на път, вземам колата си, а когато правя това, вали. Няма значение каква е прогнозата, няма значение колко силно грее слънцето. Когато потеглям, облаците се сгъстяват, притъмнява и започва да пръска, а след това завалява като из ведро. Когато моят телеклуцизъм е в активирано състояние, температурите падат и започва да бие градушка.

Разбира се, аз внимавам да не постъпвам глупаво. Не шофирам в Нова Англия, докато март не се изниже. Миналата пролет пътувах до Бостън на 6 април и се изви първата снежна буря в историята на Бостънската метеорологична служба. Веднъж карах до Уилямсбърг във Вирджиния, на 28 март, като предполагах, че може би ще бъда пощаден няколко дни, имайки предвид, че навлизам в Дикси. Ха! В този ден Уилямсбърг бе покрит с двайсетсантиметров сняг, а местните жители се опитваха да го стрият между пръстите си и се питаха един друг какъв ли е този бял прашец.