Джесика Соренсен - Спасението на Кали и Кейдън

— Недей да ми разправяш, че е било случайно! — надига се гласът, кънтящ от неведом гняв.

После се чува силен удар и след това пукот, като чупене на кости на парчета. Завъртам се инстинктивно точно когато господин Оуенс забива юмрука си в лицето на Кейдън. От трясъка ми се свива стомахът. А той продължава да го удря, отново и отново, дори след като Кейдън се свлича на земята.

— Лъжците ги наказват, Кейдън.

Чакам Кейдън да се изправи, но той остава неподвижен, дори не си прави труда да прикрие лицето си с ръце. Баща му го рита в стомаха, в лицето, движенията му стават по-силни, без признаци, че някога ще спрат.

Действам, без да мисля. Желанието да го спася гори толкова силно, че отмива всички съмнения от съзнанието ми. Тичам през моравата и носещите се из въздуха листа без друг план, освен да се намеся. Когато стигам до тях, се треса цялата, на ръба на шока, когато осъзнавам, че положението е по-сериозно, отколкото умът ми е успял да схване първоначално.

Кокалчетата на господин Оуенс са разранени и по цимента капе кръв. Кейдън е на земята, скулата му е разцепена подобно бразда в кората на дърво. Окото му е подуто и затворено, устната му е разкъсана и цялото му лице е окървавено.

Очите им се насочват към мен и аз бързо посочвам зад себе си с много нестабилен пръст.

— Един човек ви търси в кухнята — казвам на господин Оуенс, благодарна, че поне този път гласът ми остава стабилен. — Трябва му помощ за нещо… само че не помня какво.

Острият му поглед ме пронизва и аз се свивам от агресията и безсилието в очите му. Сякаш гневът му го владее напълно.

— Коя, по дяволите, си ти?

— Кали Лорънс — отговарям тихо, подушвайки лъх на алкохол.

Погледът му преминава от износените ми обувки към тежкото черно яке с катарами и се спира върху косата ми, която едва стига до брадичката. Приличам на клошарка, но тъкмо това е целта. Да остана незабелязана.

— А, да, ти си дъщерята на тренер Лорънс. Не те познах в тъмното. — Той поглежда кръвта по кокалчетата на ръцете си и после пак извръща поглед към мен. — Виж, Кали, не исках да стане така. Беше случайно.

Не се справям много добре под напрежение, затова дори не помръдвам и само слушам как сърцето ми се блъска в гърдите.

— Добре.

— Трябва да се почистя — промърморва той.

Погледът му се забива в мен за миг, след което той нагазва в моравата на път към задния вход на къщата, притиснал наранената ръка към тялото си. Най-сетне освобождавам дъха, притаен в гърдите ми, и насочвам вниманието си към Кейдън.

— Добре ли си?

Той слага длан върху окото си, а другата отпуска върху гърдите си и се заглежда в обувките си. Изглежда уязвим, слаб и объркан. За секунда си се представям просната на земята със синини и рани, които обаче се виждат само отвътре.

— Нищо ми няма. — Гласът му е остър и аз се обръщам към къщата, готова да избягам. — Защо го направи? — провиква се той през мрака.

Спирам на ръба на моравата и се обръщам да срещна погледа му.

— Всеки би направил същото на мое място.

Веждата над здравото му око се смръщва.

— Не е вярно.

С Кейдън сме съученици още от детската градина. За съжаление, това е най-дългият разговор, който сме провеждали от около шести клас, когато ме провъзгласиха за откачалката на класа. В средата на учебната година се появих на училище с отрязана коса и дрехи, които почти ме поглъщаха. Скоро след това изгубих всичките си приятели. Дори когато семействата ни вечерят заедно, Кейдън се прави, че не ме познава.

— Почти никой не би направил това, което направи ти.

Той смъква ръка от окото си, надига се с мъка от земята и се извисява над мен. Кейдън е от онези момчета, по които момичетата — в това число и аз — въздишат. Поне така беше по времето, когато не възприемах момчетата единствено като заплаха. Кестенявата му коса стърчи над ушите и врата, усмивката му, обикновено съвършена, е кървава пихтия, само едно от изумрудените му очи се вижда.

— Не разбирам защо го направи.

Почесвам се по челото — нервният ми тик, който се появява, когато някой наистина ме вижда.

— Ами не можех просто да отмина. Никога нямаше да си го простя.

Светлината, идваща от къщата, подчертава дълбочината на раните му, цялата му тениска е опръскана с кръв.

— Моля те, не казвай на никого. Той е подпийнал… и има проблеми. Не е на себе си тази вечер.

Прехапвам устна. Не знам дали му вярвам.

— Може би ти трябва да кажеш на някого… например на майка си.

Той ме поглежда така, сякаш съм малко дете, което не разбира.