Джесика Соренсен - Спасението на Кали и Кейдън

Проправяме си път през тесния коридор и достигаме широкото отворено пространство в края му. Там е сложена голяма маса с флаери и брошури. Има опашка от хора, които разглеждат графици, говорят с родителите си, изглеждат уплашени и развълнувани.

— Той дори не те позна — отбелязва Сет, докато се промъква през тълпата до началото на опашката, като прережда всички.

После взема някакъв розов флаер.

— Почти никога не ме е разпознавал — поклащам глава аз, когато Сет ми предлага курабийка от подноса върху масата.

— Вече трябва да те разпознава — заявява той и избира захарна курабийка, изстъргва пръчиците от нея и отхапва. Докато дъвче, от устата му се сипят трохи. — Спасила си му задника от бой все пак.

— Не е голяма работа — казвам, въпреки че наистина малко ме заболява. — Сега може ли да сменим темата, моля?

— Голяма работа е — отвръща той и въздъхва, когато се намръщвам. — Добре де, млъквам. Хайде, да идем да намерим гид, когото да измъчваме.

Кейдън

Всяка една проклета нощ през последните четири месеца ме преследва един и същи кошмар. Лежа на кълбо пред къщата до басейна, а баща ми ме пребива от бой. Никога не съм го виждал толкова ядосан, сигурно защото направих едно от най-ужасните неща, които той може да си представи. В очите му свети убийство и последната капка човечност е изчезнала от тях, погълната от гнева.

Когато юмрукът му се забива в лицето ми, по кожата ми потича топла кръв и опръсква ризата му. Знам, че този път сигурно ще ме убие, и трябва да започна да му отвръщам, но съм се научил вместо това да умирам вътрешно. Освен това явно вече не ми пука.

Тогава някой излиза от сенките и ни прекъсва. Избърсвам кръвта от очите си и разбирам, че пред нас стои ужасено до мозъка на костите си момиче. Не разбирам докрай защо се намеси, но ù дължа много.

Кали Лорънс спаси шибания ми живот онази нощ — повече, отколкото вероятно осъзнава. Иска ми се да го знае, но така и не измислих как да ù го кажа, а и не съм я виждал, откакто се случи. Научих, че е заминала рано за колежа, за да започне живота си, и ù завиждам за това.

Първият ми ден в колежа върви доста добре, особено след като майка и татко си тръгнаха. Когато потеглиха с колата, можах да си поема дъх за пръв път в живота си.

С Люк се лутаме из пълния с хора кампус на университета и се опитваме да разберем кое къде се намира, докато си подаваме една футболна топка [1] Има се предвид конусовидната топка за американски футбол. — Бел. ред. . Слънцето грее ярко, дърветата зеленеят, във въздуха витае дъх на новост и ме зарежда догоре. Искам да започна отначало, да бъда щастлив, най-сетне да заживея.

При едно особено дълго подаване връхлетявам върху някакво момиче. Чувствам се като задник, особено като виждам колко е дребна и крехка на вид.

Сините ù очи се разширяват, изглежда уплашена до смърт. По-странното е, че явно ме познава, но изчезва на бегом, когато я питам откъде.

Това страхотно ме тормози. Не мога да спра да мисля за лицето ù и откъде ми е толкова познато. Защо не мога да се сетя коя, по дяволите, е?

— Видя ли онова момиче? — питам Люк.

Той е най-добрият ми приятел от втори клас насам — от времето, когато и двамата разбрахме колко тотално ненормални са домовете ни, макар и по тотално различни причини.

— Онова, което току-що повали ли? — Той сгъва графика и го пъха в задния джоб на дънките си. — Малко ми напомня на онова тихо момиче от нашето училище, онази, дето Дейзи много държеше да я тормози.

Обръщам поглед към входа на сградата, където момичето бе изчезнало.

— Кали Лорънс?

— Да, май така се казваше. — Той издиша напрегнато и се завърта по средата на моравата, опитвайки се да се ориентира. — Но не мисля, че е тя. Тази не си беше начернила очите като панда, а и Кали мязаше на момче в прическата. Освен това, това момиче май беше по-слабо.

— Да, наистина изглеждаше различно — съгласявам се. Но ако е била Кали, задължително трябва да говоря с нея за онази вечер. — Но пък Кали винаги е била слаба. Дейзи точно затова ù се подиграваше.

— Това беше една от причините да ù се подиграва — припомня ми той и на лицето му се изписва отвращението от нещо, което вижда зад мен. — Май ще се връщам в стаята.

И преди да успея да отвърна, тръгва със забързани стъпки към ъгъла на университета.

— Ето къде си бил!

Дейзи се появява зад мен и ме удавя в миризмата на парфюм и лак за коса.

Внезапно разбирам защо Люк избяга като от пожар. Той не харесва Дейзи по много причини. Една от тях е, че я смята за кучка. И това е вярно, но мен ме устройва, защото ми позволява да държа всякакви чувства на разстояние, което е единственият начин на живот, който познавам.