Джесика Соренсен - Спасението на Кали и Кейдън

— Обожавам този списък.

— И аз… понякога — съгласявам се, а той събира купчина дрехи. — Беше гениална идея от твоя страна.

Списъкът беше съставен сред сенките на моята стая, когато Сет ми призна как си е счупил ръката и откъде са белезите по ръцете му. Връщал се у дома след последния учебен ден и няколко момчета от футболния отбор го настигнали с пикапа си. Нахвърлили му се, пребили го, опитали се да го раздробят на хиляди парчета, които да заметат под килима. Но Сет е силен. Затова и му разкрих тайната си — защото знам какво е усещането да изтръгват нещо от теб. И все пак пропуснах грозните подробности, просто не можах да ги изрека на глас.

— Аз съм доста гениален човек. — Той отстъпва, за да ме пусне пред себе си. — И стига да не забравяш този факт, всичко ще е наред.

Разсмиваме се и смехът ни е искрен, но щом вятърът отнася звука, над нас отново надвисва тъмен облак.

Кейдън

— Тази стая е колкото един кашон — отбелязвам, оглеждайки миниатюрната стая в общежитието.

Намираме се в жилищна сграда „Дауни“, една от четирите сгради, в която натъпкват първокурсниците. В стаята има две единични легла и бюро в далечния ъгъл. Мога да взема разстоянието между леглата на две крачки, а гардеробът на отсрещната стена едва побира три кашона.

— Сигурен ли си, че не искаш да си вземем апартамент? На път за насам видях няколко съвсем близо до кампуса.

Люк рови из голям кашон с надпис „Боклуци“.

— Не мога да си позволя апартамент. Трябва да си намеря някаква работа само за да си купувам учебниците и други такива.

— Стипендията ти не ги ли покрива? — питам и слагам един много тежък кашон на матрака на леглото си.

Той смачква малко тиксо на топка и го мята на земята.

— Не, само таксите за обучение.

Отлепям тиксото от горната страна на кашона.

— Мога да ти помогна… ако ти трябват пари.

Той бързо поклаща глава, вниманието му е погълнато от съдържанието на кашона.

— Не искам милостиня. Ако искаш апартамент, наеми си. Няма нужда да стоиш в общежитието само заради мен. — Той изважда безглава бронзова статуетка и целият пламва. — Какво, по дяволите, е това?

— Брат, не съм ти опаковал аз багажа — свивам рамене.

— Да, аз си го опаковах и това не съм го слагал вътре — заявява, мята фигурката през стаята и тя оставя вдлъбнатина в стената. — Мамка му, опитва се да ми бърка в мозъка.

— Не се оставяй майка ти да те ядосва. Знаеш, че просто се опитва да те накара да се върнеш, за да не ù се налага да се оправя сама с всичко.

Вдигам счупената статуетка от пода и излизам в коридора да я изхвърля в коша за боклук до стаята.

На връщане забелязвам Кали да върви към мен с онова момче, с което беше по-рано. Отново се усмихва. Спирам по средата на коридора, принуждавайки хората да ме заобикалят, и изчаквам да стигне до мен. Тя не ме забелязва, но приятелят ù ме вижда и прошепва нещо в ухото ù.

Тя рязко завърта глава към мен и прави крачка назад, сякаш се страхува, че ще я нападна. Приятелят ù слага ръка на кръста, успокоителен жест.

— Здрасти — започвам неловко, смутен от уплахата ù от мен. — Не знам дали ме помниш…

— Помня те — прекъсва ме тя, а сините ù очи се стрелват към белега на скулата ми. — Как може да не те помня? Познаваме се от малки.

— Така е — казвам аз, без да знам как да реагирам на сдържаното ù отношение. Онази нощ не се държа така. — Просто исках да започна някак.

На устните ù се оформя „О“, после се умълчава и започва да си играе с ремъка на преголямото си яке. Приятелят ù я поглежда и след това протяга ръка към мен.

— Аз съм Сет.

Стискам ръката му с поглед все още върху Кали.

— Кейдън.

— Ще трябва да извиниш Кали — потупва леко рамото ù той и тя се дръпва. — Днес не се чувства много добре.

Кали присвива очи в отговор.

— Не е вярно. Чувствам се чудесно.

Сет я притиска с настоятелен поглед и процежда през зъби:

— Тогава може би трябва да кажеш нещо. Например нещо мило.

— А… — Тя връща вниманието си към мен. — Извинявай… тоест… аз… — смънква, после се проклина тихо. — Господи, какво ми става!

Сет въздъхва, сякаш е свикнал с нескопосаното ù поведение.

— Днес ли започваш университета? — обръща се към мен той.

— Да, спечелих футболна стипендия.

Оглеждам го, чудейки се дали някога е докосвал футболна топка. Той повдига вежди и се залюлява на пети с израз на престорен интерес.

— О, ясно.

Бретонът на Кали потрепва над лицето ù, надигнат от едно бавно издишане.