Джесика Соренсен - Спасението на Кали и Кейдън

— Кали, извинявай — казва той внезапно, като слага длан на масата и я придвижва към моята.

Когато пръстите му докосват кокалчетата на ръката ми, едва не се задушавам.

— За какво?

Да, звуча точно като удушена.

— Задето не ти благодарих… за онази вечер.

Голямата му ръка покрива моята.

За секунда топлината ù ми харесва, но след това отново пропадам в онова място, заключено в съзнанието ми, безизходна и безпомощна.

— Няма за какво — издърпвам ръката си и я скривам под масата. Взирам се в менюто, а пулсът ми препуска. — Не ти беше леко онази вечер.

Той прибира ръката си, без да каже нищо. Не го поглеждам, защото не искам да видя отвратеното изражение в очите му.

— Ако поискам да ми сервират хамбургер, дали ще ми направят, как мислиш? — небрежно сменя темата той.

Обръщам страницата в менюто със свъсени вежди.

— Пише ли, дали имат хамбургери?

— Не, само се шегувах. — Наблюдава ме от другата страна на масата. — Може ли да те питам нещо?

Кимвам предпазливо.

— Добре.

— Защо замина за колежа по-рано? — пита. — Повечето хора предпочитат да си останат вкъщи през лятото и да купонясват.

Свивам рамене.

— Почти нищо не ми беше останало там, освен родителите ми… Просто ми се струваше, че е време да замина.

— Май нямаше много приятели, а?

Спомените завладяват лицето му, когато започва да нарежда в главата си парчетата от живота ми. За щастие, Сет и Люк се връщат на масата, преди да е успял да изкопае още подробности. Двамата миришат на дим и изглеждат еуфорично щастливи.

— Не, не правят често в общежитията — обяснява Сет на Люк, докато сяда и разгъва салфетката, в която са увити приборите. — А ако правят, охраната обикновено ги разтуря.

Люк завърта малката пластмасова стойка с реклами на бирите.

— Да, тия простотии се случваха постоянно в нашето училище. Веднъж например запалихме гигантски огън и куките цъфнаха и прибраха всички.

— Колко загази? — пита Сет, поглеждайки ръчния си часовник.

— Не много — отвръща Люк и пъха клечка за зъби в устата си. — Куките в нашия град по принцип не закачат много футболистите.

— Естествено — промърморва Сет и ми хвърля кос поглед, а аз му се усмихвам съчувствено в отговор.

Ходилото на Кейдън постоянно се допира до моето под масата и ми се иска да го помоля да спре, но не мога дори да го погледна в очите. Смущавам се, защото на една част от мен това ù харесва. Губя контрол над чувствата си и имам отчаяна нужда отново да ги овладея.

Сервитьорката се връща и записва поръчките ни. Престаравам се и си поръчвам цяло ястие с намерението да го изям без остатък. Когато храната пристига обаче, стомахът ми се свива и веднага разбирам, че пак ще го направя.

Както всеки друг път.

Кейдън

Мина седмица от началото на учебната година. Лекциите са кошмар. Предупредиха ме, че в колежа ще е по-трудно, но не се бях подготвил за количеството самостоятелна работа, която се очаква да върша. Като прибавим и тренировките, досега не ми е останало време за абсолютно нищо друго.

След вечерята се засякох с Кали още два пъти, но тя и двата пъти ме избягваше. И двамата сме в курса по биология, но тя седи на последния ред, възможно най-далеч от всички останали, съсредоточила цялото си внимание към химикалката и листа. Това момиче сигурно има цяла тетрадка със записки, като гледам колко е вманиачена по тях.

Опитвам се да не я зяпам, но през повечето време не мога да се сдържа. Страшно интересно ми е да наблюдавам колко отдалечена е от всички. Би било хубаво да мога да потъвам в мислите си, вместо постоянно да се притеснявам за нещо.

Приготвям се за лекции, повтаряйки си, че трябва да оставя Кали на мира, когато баща ми се обажда.

— Оставил си си боклуците в гаража — казва вместо поздрав.

— Извинявай. — Налагам си да продължа да дишам и си вземам учебниците. — Само че мисля, че мама ми разреши.

— Майка ти няма думата по тия въпроси — отвръща рязко. — Ако искаше да си държиш боклуците тук, трябваше да питаш мен. Боже, колко пъти трябва да се издъниш, за да се научиш?

Искам да възразя, но той е прав. В повечето случаи се дъня. Оставям го да ми вика над петнайсет минути и той, разбира се, успява да ме накара да се почувствам като шибано хлапе.

След като затварям телефона, се поглеждам в огледалото над скрина, изучавайки всеки белег на лицето си, докато в един момент то цялото ми заприличва на един голям белег. Внезапно целият ми гняв се излива от мен и аз започвам да ритам скрина бясно, докато едно от чекмеджетата не изпада. Нещата на Люк се разпръсват по пода — запалки, снимки, няколко инструмента и бръснарско ножче. Той мрази нещата му да са разхвърляни и ще полудее, ако се върне и завари тази бъркотия.