Джесика Соренсен - Спасението на Кали и Кейдън

— Ставай!

Баща ми ме изрита в ребрата, но аз не можех да се изправя. Краката ме бяха изоставили и с всеки удар от обувката му нещо вътре в мен умираше. Дори не си направих труда да свия краката си, за да ги защитя. Просто оставих болката да ме завладее, да притъпи болката от изоставянето.

— За нищо не ставаш! Братята ти поне се защитаваха. А ти какво си? Нищожество! Ти си виновен!

Още един ритник, този път в корема, и болката се изстреля до главата ми.

— Ставай! Ставай. Ставай…

Ботушът му потъваше в корема ми отново и отново, а гласът му стана умолителен. Сякаш аз бях виновен за случващото се и той искаше да го спра. И може би наистина бях виновен. Трябваше само да се изправя. Но не можех да се справя дори с тази проста задача.

Това беше най-лошият бой в живота ми. Сякаш баща ми беше събрал цялото си безсилие и яд към братята ми и ги беше излял върху мен. Майка ми не ме прати на училище две седмици, докато чакахме раните ми да зараснат. На училището, на роднини, приятели, съседи — на всеки, който попиташе — казваше, че имам стрептококов фарингит и съм силно заразен.

Прекарах почти цялото време в леглото, усещах как тялото ми се лекува, но съзнанието и волята ми за живот умираха, защото знаех, че никога нищо няма да се промени, че край, това беше.

Примигвам, за да прогоня тази мисъл. След това сядам на пода и вдигам ризата си нагоре. Заклех се, че отида ли в колежа, ще се откажа — ще сложа край на този проклет навик. Но явно той има по-голяма власт над мен, отколкото съм си мислел.

На лекцията по биология на следващия ден се опитвам да стоя възможно най-неподвижно, за да огранича болката върху корема си, но току поглеждам назад към Кали, която, изглежда, не забелязва, че бавно се превръщам в преследвач.

Професор Фремънт хич не бърза да завърши лекцията. Когато най-сетне излизам в коридора, той вече е пълен с хора. Заставам на вратата, докато се опитвам да реша дали да пропусна следващата лекция, и някой се блъсва в гърба ми.

— Божичко, ужасно съжалявам! — извинява се Кали, отстъпвайки назад от мен, сякаш съм престъпник. — Не гледах къде ходя.

— Няма за какво да се извиняваш. Честна дума, нищо ми няма, въпреки че се блъсна в мен.

Усмихвам се от ухо до ухо и се отмествам, за да могат да минават хората. Когато се завъртам в кръста, мускулите ми пламват.

— Съжалявам — повтаря Кали. След това затваря очи и поклаща глава, сякаш сама на себе си. — Просто имам лошия навик да се извинявам.

— Няма нищо. Но няма да е лошо да пробваш да го откажеш — предлагам, като се опирам на рамката на вратата.

Кестенявата ù коса е събрана на опашка и лицето ù е обрамчено от фини кичури. Носи дънки, лилава тениска и съвсем малко грим. Циците ù не се подават от блузата и дънките ù не са прилепнали, за да подчертават извивките ù, както се облича Дейзи всеки ден. Няма нищо за оглеждане и въпреки това се улавям, че наистина я гледам.

— Опитвам се, но не е лесно — тя свежда поглед към кафявия мокет, толкова е срамежлива и невинна. Това момиче изглежда, сякаш са му нужни хиляди прегръдки, за да изтрият тъгата, която носи на плещите си. — Трудно е да се откажеш от навиците си.

— Може ли да те изведа някъде? — питам, без дори да помисля какво правя или какви ще са последствията. — Много искам да ти благодаря за… сещаш се, за онова, което направи.

Тя примигва и вдига поглед и сърцето ми пропуска удар. Подобно нещо не ми се е случвало досега и за миг ми се завива свят.

— Ами всъщност имам среща със Сет след няколко минути, но може би някой друг път — отговаря уклончиво и тръгва по коридора, като мята чантата си през рамо.

Тръгвам редом до нея.

— Знаеш ли, той е интересен човек. Заедно сме на лекциите по литература и той винаги вдига ръка, но всеки път отговаря грешно.

По устните ù пробягва лека усмивка.

— Нарочно го прави.

Натискам стъклената врата и я задържам, за да мине Кали.

— Защо?

Когато се озоваваме навън, тя засенчва очите си с ръка.

— Защото е в списъка.

Спирам точно пред вратата и вдигам вежда.

— Списъка ли?

— А, нищо — махва с ръка тя, за да прекрати разговора. — Слушай, трябва да тръгвам.

После забързва ход. Тънките ù крака се движат бързо и тя ме оставя в двора на кампуса, свела глава и отпуснала рамене, сякаш се опитва с всички сили да не съществува.

Кали

Стаята ми се намира в сграда „Макинтайър“, най-високата от общежитията. Прекарвам студентската си карта през устройството, за да вляза в коридора, след което вкарвам кода за стаята си. От прозореца до леглото ми хората изглеждат миниатюрни, сякаш виждам всичко от птичи поглед.