Джесика Соренсен - Спасението на Кали и Кейдън

Бързо прибирам всичко в чекмеджето, като се старая да го оставя в подреден вид, и се правя, че не обръщам особено внимание на предмета, който ще ми избоде очите, когато го вдигам от пода. Но всъщност не мога да мисля за нищо друго, докато го усещам в дланта си, и сам се умолявам да не го използвам.

Ръката ми трепери, а съзнанието ми ме връща към време, когато не бях такъв. Когато си мислех, че може би, защо пък не, не е задължително всичко винаги да се свежда до болката.

С по-големия ми брат Тайлър се мотаехме в гаража. Той беше към шестнайсетгодишен, а аз бях на осем. Поправяше един мотоциклет, който беше купил с парите, спестени от лятната му работа.

— Знам, че е бракма — каза ми, докато вземаше гаечен ключ от куфарчето с инструменти в ъгъла. — Но ще ме закара някъде далеч от тук, което е единственото ми шибано желание.

Цял ден се беше карал с баща ни и имаше огромна синина на ръката и порязвания по кокалчетата. Чух ги как спорят, а след това започнаха да се бият. Но това беше нормално. Всекидневният живот.

— Защо искаш да си тръгнеш? — попитах, докато обикалях мотора. Не беше лъскав и нов, но изглеждаше така, сякаш с него човек може добре да се позабавлява. И ако можеше да отведе брат ми от тук, значи, определено беше специален. — Заради татко ли?

Той запрати инструмента обратно в кутията и прокара ръце през дългата си кестенява коса, с която приличаше на клошар — или поне татко така казваше.

— Един ден, приятел, когато пораснеш малко, ще осъзнаеш, че всичко в тази къща е една шибана тлъста лъжа, и ще искаш да се разкараш от тук, каквото и да ти струва това.

Качих се на една щайга и се покатерих на мотора — преметнах късо краче през седалката и се хванах за дръжките.

— Ще ме вземеш ли със себе си? И аз искам да си тръгна.

Той мина откъм задната част на мотора и клекна да огледа гумите.

— Да, приятел, ще те взема.

Натиснах ръчката за газта, правейки се, че потеглям, и за секунда зърнах възможността за живот без болка.

— Обещаваш ли?

Той кимна, докато ръчкаше въздушния манометър.

— Да, обещавам.

Оказа се, че брат ми е лъжец като всички останали вкъщи. В крайна сметка се изнесе и ме остави, защото предпочиташе да се напива, вместо да се справя с живота. Няколко години по-късно другият ми брат, Дилън, завърши училище и се изнесе от къщи. Смени телефонния си номер, не каза на никого къде отива и оттогава никой не е чувал за него, въпреки че не съм и сигурен колко щателно са го търсили.

По онова време бях на дванайсет и останах единственото дете в къщата, което означаваше, че бях главна мишена за гнева на баща ми — нещо, което той ми даде да разбера още във вечерта, когато Дилън си взе багажа и замина. Преди това побоищата не бяха много тежки — плесници през лицето, налагане с колана му, а понякога ни удряше с юмрук или ни риташе, но влагаше само толкова сила, колкото да боли ужасно, но да може да се скрие.

С лице, притиснато в стъклото на прозореца, гледах как колата на Дилън излиза от автомобилната алея, как потегля и се загубва в тъмнината. Спомням си как си мечтаех да съм в колата с него, нищо че двамата никога не сме били особено близки. Баща ми влезе вкъщи и донесе студения нощен въздух със себе си. Беше крещял на Дилън през целия му път до колата, наричайки го шибан кретен, задето се отказва от футболната си стипендия и не иска да играе в отбора.

— Ти какво гледаш бе?

Той тресна входната врата със сила, от която портретите по полицата над камината изпопадаха на земята. Аз бях коленичил на дивана. Обърнах се и седнах, забил поглед в портрета на пода.

— Нищо, сър.

Той тръгна бавно към мен, зениците сякаш поглъщаха целите му очи, надушвах алкохола в дъха му от другата страна на стаята. Беше по-едър от мен, по-силен от мен и на лицето му беше изписано, че ще се възползва напълно от тези си предимства и че аз не мога да направя нищо, за да го спра.

Знаех какво се прави в тези случаи. Избягваш и се скриваш, иначе няма да има време да охлади гнева си. Но не можех да помръдна. Не можех да спра да мисля за братята ми, които бяха заминали и ме бяха зарязали като стара тениска. Преди бяхме заедно в това, сега бях само аз. Започнах да плача, разревах се като тъпо шибано бебе, а знаех, че това само още повече ще го ядоса.

— Да не би да плачеш? Какво не ти е наред бе?

Без да спира набраната си инерция, той вдигна юмрук и го заби в рамото ми.

Болката, която се разпростря към врата и по ръката ми, за един бърз миг изсмука кислорода от дробовете ми и аз се свлякох на пода, примигвайки, за да прогоня черните петна пред очите си.