Джесика Соренсен - Спасението на Кали и Кейдън

Свалям ръце от хълбоците си. Кожата ми е нашарена с червени полумесеци, оставени от ноктите ми. Поемам телефона и пулсът ми препуска хаотично през пръстите, китките и врата ми, когато го вдигам до ухото си.

— Ало — едва успявам да прошепна.

— Здрасти — отвръща Кейдън с учуден, но заинтригуван тон. — Мога ли да ти помогна с нещо?

— Ами мислех си, че може… ако предложението ти да излезем все още важи — обяснявам, докато Сет жестикулира насърчително. — Не е задължително веднага, но може би по-късно.

— Тъкмо се приготвях да изляза да разгледам града — казва той. Аз захапвам нокътя си. — Искаш ли да дойдеш с мен?

Кимвам, въпреки че той не може да ме види.

— Да, чудесно. Да се чакаме отпред, или?

— Знаеш ли пикапа на Люк?

— Онзи ръждясалият, който караше в училище?

— Да, същият. Да се чакаме при него след, да кажем, десет минути? Паркиран е близо до страничния вход на вътрешния двор.

— Добре, разбрано.

Затварям телефона и поглеждам намръщено Сет. Той плясва с ръце и изиграва един бърз танц.

— Видя ли, не е толкова страшно да поемеш риск. Даже може да се окаже много хубаво.

— Ами ако се паникьосам? — Връщам му телефона и изваждам анорак от скрина. — Ако направя нещо суперстранно? Досега не съм била сама с непознато момче.

— Ще се справиш. — Той слага ръце върху раменете ми и ме поглежда в очите. — Просто бъди такава, каквато си с мен.

Вдигам ципа на якето си.

— Добре, ще се постарая… адски много.

Той се разсмива, прегръща ме и ме притиска до себе си.

— И ако имаш нужда от нещо, можеш да ми звъннеш. Винаги ще съм на твое разположение.

Кейдън не е на паркинга. Докато чакам до пикапа на Люк, гледам как другите студенти бързат за лекции или се връщат от такива и замалко не си тръгвам. Когато стъпвам на тротоара, за да се върна в общежитието, Кейдън излиза от страничната врата на сградата. Говори с момиче с чуплива черна коса, дълга до кръста.

Облечен е с дънки, които стоят ниско на хълбоците му, и тъмносива тениска с дълъг ръкав. Движенията му са пленителни. В местенето на хълбоците му има много самоувереност, но раменете му са приведени и цялата област на корема му изглежда скована, сякаш го боли, като ходи.

Връщам се до пикапа и чакам със скръстени ръце. Когато ме забелязва, устните му се извиват в усмивка и той махва за довиждане на момичето, с което май ходя на лекции по философия.

— Извинявай, че закъснях. — Той посочва отдалечаващото се момиче. — Трябваше да помогна на Кели с един проект по литература. Отдавна ли чакаш?

Отпускам ръце до тялото си, след което пак ги скръствам пред гърдите си, защото не знам какво да правя с тях.

— Не много.

Кейдън слиза от тротоара и аз започвам да се стягам, когато идва от моята страна на колата. Той обаче хваща дръжката на вратата и аз се отпускам и се отдръпвам, за да я отвори.

— Добре ли си?

Той отваря вратата, а тя изскърцва и от ръба ù се посипва малко ръжда. Кимвам и се вмъквам в колата. Виниловата облицовка на седалката е протрита; боде през дънките ми и ме драска. Кейдън затръшва вратата. Аз кърша ръце в скута си. Никога досега не съм била сама с момче в кола, освен със Сет, и сърцето ми предизвиква гърдите да удържат яростта му.

— Кали, сигурна ли си, че си добре? — пита ме той с ръце върху кормилото. — Малко си бледа.

Насилвам се да обърна поглед към него, като се мъча да не мигам твърде много.

— Добре съм. Просто съм малко уморена. Колежът ме изтощава.

— Напълно съм съгласен — усмихва ми се той и около очите му се появяват бръчици. После пали двигателя, който тръгва и след това угасва. — Извинявай, пикапът на Люк е пълен боклук.

Разпервам потните си длани върху коленете.

— Какво стана с твоята кола? С която идваше на училище. Вкъщи ли я остави?

Виждам как мускулите на врата му се изопват, докато преглъща буцата в гърлото си.

— Правилото на баща ни е, че когато си тръгнем от къщи, се оправяме сами. Той е купил колата, следователно е негова.

Кимвам и се протягам през рамо да си сложа колана.

— И аз нямам кола. Родителите ми предложиха да ми дадат старата кола на брат ми, но аз отказах.

— Защо? — Той включва на скорост и завърта гумите напред. — Струва ми се, че би те улеснило да имаш кола.

Щраквам колана и когато излизаме на улицата и се отдалечаваме от университета, се заглеждам в прелитащите покрай нас корони на дърветата.

— Май ми се видя прекалено голяма отговорност. Освен това не възнамерявах да излизам от кампуса много често.