Джесика Соренсен - Спасението на Кали и Кейдън

Кейдън затяга хватката си и ме издърпва, стягайки мускулите на ръката си, докато не стъпвам на следващото стъпало. Забивам обувки в него и Кейдън спира за малко, преди отново да дръпне ръката ми и да ме издърпа до следващото. Когато стига до горе, ме пуска, но само за да се изтласка на върха. След това протяга ръка от ръба, а аз я хващам и отново му се доверявам, докато ме изтегля. Препъвам се и обувките ми се удрят в пръстта, докато се опитвам да си възвърна равновесието.

Ръката му се извива зад гърба ми и ме докосва точно над кръста, за да ме изправи. Тялото ми се сковава от смесицата от чувства, които нахлуват в мен. Докосването му ми харесва, харесват ми нежността на пръстите му и топлината от близостта му. Но след това в съзнанието ми проблясва споменът за една голяма ръка, която натиска гърба ми, докато не падна на леглото.

Обръщам се рязко с блеснали очи и развята пред лицето коса.

— Моля те, не ме докосвай.

— Спокойно — отвръща той с вдигнати пред себе си ръце и предпазливо изражение. — Само ти помагах да се закрепиш.

Вдигам ръце да стегна ластика си за коса.

— Извинявай… просто… ти не си виновен, честна дума. Просто имам проблеми.

Той сваля ръцете си и дълго ме наблюдава.

— Не искам да нахалствам, но ми се струваш някак плашлива. Може ли… Имаш ли против да попитам защо?

Насочвам погледа си към гледката зад него.

— Предпочитам да не питаш.

— Добре — отговаря просто той и се обръща към ръба на скалата.

Отивам до него, като оставям малко пространство между двама ни. Хълмовете се простират на километри пред нас; зелени, тучни, с пръснати по тях дървета и туристи. Синьото небе е безкрайно и слънцето свети през тънките бели облаци. Отдолу и покрай нас духат леки ветрове и когато се срещат, се чувствам, сякаш летя.

— Малко ми напомня за онази картина в кабинета на господин Гарибалди — обажда се Кейдън, като потрива замислено наболата си брадичка.

— Онази, с която толкова се гордееше ли? И за която говореше непрекъснато?

Оставам с ръце до хълбоците, но ги разтварям леко и изпъвам длани, представяйки си какво е да си птица и да летиш свободно и високо.

Той се разсмива и главата му пада напред, а косата му се разпилява по челото.

— На всички класове ли е разказвал тази история?

Въртя език в устата си, за да потисна една усмивка.

— Мисля, че му беше традиция. Това беше неговият начин да се похвали, че невинаги е бил забит в класната стая.

Той вдига глава и бавно издиша.

— Колко време искаш да останем тук?

Свивам рамене и понечвам да тръгна към скалата.

— Можем да се връщаме, ако искаш.

— Не искам да се връщаме — отговаря и аз спирам. — Освен ако ти не искаш?

Поглеждам отново към хълмовете.

— Бих искала да поостанем, ако нямаш нищо против?

— Абсолютно нищо.

Кейдън сяда на земята с протегнати пред себе си крака и ги кръстосва. След това потупва мястото до себе си.

Дълго се взирам в това място, преди да се свлека на земята и също да кръстосам крака. Мускулите ми се стягат от близостта на краката ни, но не се отмествам.

— Аз всъщност мразя футбола — признава, като вдига единия си крак и обляга ръка на коляното.

— О, така ли? — отвръщам, стресната. — Как така?

Той прокарва пръст по белега, който очертава половината му скула.

— Понякога насилието ми идва в повече.

Облягам се назад върху дланите си.

— И аз не обичам футбола. Има само една цел — да доминираш над другия.

Той се засмива и поклаща глава.

— За това не съм съвсем сигурен, но разбирам какво имаш предвид. Аз обаче съм куотърбек, така че само хвърлям топката.

Прокарвам кутре напред и назад в пръстта.

— Знам на какъв пост играеш и знам какво прави куотърбекът. Баща ми е треньор, така че на вечеря слушах преразказ на всеки мач и тренировка.

— Баща ти е добър човек— отбелязва той, като ми хвърля кос поглед. — Харесвам го.

Знам, че не бива да питам, но не мога да се сдържа. От месеци се притеснявам, че просто го изоставих, след като баща му го беше пребил. Така и не повярвах, че не го е удрял и друг път. Такъв гняв не се появява само веднъж, нито пък изчезва току-така.

— Кейдън, какво стана онази вечер? Когато дойдох у вас… и когато баща ти, ами, когато те удари. Беше ли се случвало преди?

— Мисля, че е твой ред да ми кажеш нещо за себе си — избягва въпроса ми той, а дланите му се свиват в юмруци.

Кокалчетата така побеляват, че белезите по тях се изгубват.

— Нямам много за казване — свивам рамене, отказвайки да го погледна. — Поне не и нещо интересно.