Джесика Соренсен - Спасението на Кали и Кейдън

Той включва чистачките, за да измие мръсотията от предното стъкло.

— Искам да те попитам нещо и можеш да не отговаряш, ако не искаш. — Той се поколебава. — Защо не се събираше с никого в училище? Като се замисля, просто не мога да си спомня да си участвала в нещо.

Започвам да се чеша по врата, докато не ме заболява.

— Защото не участвах в нищо.

Вместо да гледа в пътя, той се взира в мен в очакване да обясня, но аз не мога да му кажа нищо. Това е моята тайна и ще я отнеса в гроба на срама си.

— Казаха ми за едно страхотно място на хълма, където можеш да застанеш и да видиш целия град — казва той. — Мислех да отидем. Преходът до там не е много дълъг.

— Преход ли? — питам аз. — Тоест ще се катерим в планина?

Той се засмива и изведнъж се чувствам като глупачка.

— Да, с изкачване на хълмове и всичко останало.

Сбърчвам нос по посока на кафявите си боти, които се прегъват на глезена. По-малки са ми с един номер и получавам пришки дори само от ходенето из университета.

— Е, добре, може да направим един преход.

Той разтваря устни да каже нещо, но тогава телефонът му зазвънява от джоба. Кейдън прочита името на светещия екран и сключва вежди.

— Може ли да пазиш тишина за малко? — пита ме с виновно изражение.

Оглеждам телефона му и кимвам.

— Добре.

— Здравей, бебчо, какво става? — вдига той и от другата страна се чува отговорът на Дейзи. — Ами не им го казвай и може би няма да се ядосват. — Кейдън замълчава за момент. — Да, знам. И ти ми липсваш. Нямам търпение за купона за откриването на учебната година… Не, още не съм си взел смокинг.

Жегва ме нотка на завист. Когато бях по-малка, мечтаех да отида на бала и да нося красива рокля с много пайети. Исках дори да имам диадема, което сега ми се вижда глупаво.

— И аз те обичам — казва той с равен тон и после бързо затваря телефона.

Завистта ми отлита през прозореца и аз изпускам дъха, който не осъзнавах, че съм притаила. Кейдън пуска телефона на седалката между нас.

— Беше Дейзи… Познаваш Дейзи Макмилън, нали?

— Да, бегло.

— По тона ти ми се струва, че не я харесваш.

— Защо така мислиш?

Кейдън стиска здраво кормилото и ме изучава с поглед.

— Защото повечето хора не я харесват.

— Ако е така, защо ходиш с нея? — питам аз, като се чудя откъде се взе тази прямота.

Той свива рамене, челюстта му се стяга.

— Добро гадже е. С нея съм доволен, общо взето.

— О, извинявай! Май нахалствам, а?

Когато Кейдън завива по стръмен селски път, осеян с огромни дупки, сграбчвам здраво предпазния колан. Пътят се извива нагоре в планината, която зеленее от дървета и трева.

— Не нахалстваш. Аз пръв започнах да ти задавам въпроси.

Той стиска челюсти и затяга хватката си върху волана.

През остатъка от пътуването мълчим и аз разбирам, че нещо го е разстроило. Едва ли не виждам как колелцата в ума му се въртят, докато се опитва да разреши някакъв сложен въпрос.

Високо на хълма той завърта кормилото надясно. Началото на отбивката е пресечено от дълъг ров и Кейдън внимателно намалява скоростта. Пикапът хлътва и се накланя, Кейдън натиска газта и отново го изправя, като ни люлее наляво и надясно. Когато отново се озоваваме на равна земя, той насочва колата към дърветата и кара съвсем бавно, докато ги наближим, след което поставя скоростния лост в позиция за паркиране и изключва двигателя.

Пред нас се изправя стръмен хълм, а на скалата има графити в различни цветове, с дати, текстове на песни, стихотворения и любовни обяснения. До нас и по пътя са паркирани и други коли. По пътеката и на върха на хълма се разхождат хора. Радвам се, че не сме сами, но и не ми харесва, че има толкова хора. Притеснява ме.

Той дърпа дръжката и задържа вратата отворена с лакътя си.

— Наистина, не е толкова далеч. Поне така ми казаха. Ако ти дойде твърде много, само ми кажи и ще се върнем.

— Добре, ще ти кажа.

Отварям вратата и премятам крака навън, като избягвам една локва. Срещаме се пред пикапа и аз пъхам ръце в джобовете си, които са подплатени с мек пух и докосването до него ме успокоява, защото ми напомня за плюшено мече.

Тръгваме по пътеката и преминаваме покрай двойка, седнала на голям камък, с туристически обувки и раници. Те ни махват и Кейдън им отвръща, докато аз гледам нагоре към скалата, омазана с боя.

— Какво е това? — питам се на глас и прочитам един от цитатите: — „Улови деня, хвани го здраво и го направи, какъвто искаш.“

Той отскача към ръба на пътеката, за да избегне една голяма дупка, и рамото му се блъска в моето.