Джесика Соренсен - Спасението на Кали и Кейдън

Той вдига ръка и доближава палеца и показалеца си, без да ги докосва:

— Хайде де, една малка подробност. Само това искам.

Смръщвам се и започвам да ровя из главата си за някакъв интересен факт за себе си, който да не е прекалено личен. Свивам рамене.

— Понякога тренирам кикбокс във фитнеса „Дъ Тюн Ъп“.

— Кикбокс? — пита той със сбърчено чело. — Наистина ли?

Започвам да чопля пръстта от изпочупените си нокти.

— Помага ми да се отпусна.

Очите му обхождат тялото ми от пръстите на краката до лицето и страните ми пламват.

— Изглеждаш много дребна за кикбоксьор. Не мога да си представя малките ти крачета да са способни на големи поражения.

Ако бях по-смела, щях да го предизвикам на двубой направо тук само за да му докажа, че греши.

Поглеждам към небето и вдигам длан над очите си, за да ги засенча от ярката слънчева светлина.

— Не го правя, за да се състезавам, а само за удоволствие. Помага ми да… не знам…

Не довършвам, защото нататък е твърде лично.

— Да си излееш вътрешния гняв — казва той, по-скоро на себе си.

— Да, горе-долу — кимвам.

— Знаеш ли какво ми хрумна? — поглежда ме с усмивка, която разтяга пълните му устни. — Трябва да ме викнеш следващия път, когато ходиш. Треньорът ми, който е пълен задник в сравнение с баща ти, ме тормози да вляза във форма. И тогава можеш да ми покажеш какви поражения може да ми нанесе мъничкото ти тяло. Дори ще смъкна нивото и ще ти дам възможност да ме свалиш на земята.

Прехапвам устна, за да потисна усмивката си.

— Добре, но не ходя много често.

— Само когато ти се раздават ритници? — подкача ме той с вдигната вежда.

Устните ми помръдват в едва забележима усмивка.

— Да, нещо такова.

Той се обръща настрани, с лице към мен, и кръстосва крака.

— Добре, имам още един въпрос. Току-що си спомних тази случка. Мисля, че бяхме в пети клас и с вашите бяхте на гости у нас за едно от ония тъпи барбекю партита, които баща ми организира всяка година за финала на Суперкупата. Не знам как, но една колекционерска футболна топка изчезна от витрината със сувенири на баща ми и всички мислеха, че брат ми Тайлър е виновен, защото се държеше странно, но той просто беше пиян. Обаче аз мога да се закълна в шибания Господ, че те видях да вървиш към колата на вашите с топката под блузата си.

Прибирам крака под дупето си и закривам лицето си с длани.

— Брат ми ме накара. Каза, че ако му я открадна, няма да каже на майка ни, че аз съм счупила една фигурка от глупавата ù колекция от еднорози. — Правя пауза и изведнъж става много тихо. Накрая събирам смелост и надниквам иззад пръстите си. — Много съжалявам.

Кейдън ме оглежда внимателно и после бавно се усмихва.

— Кали, не виждаш ли, че те занасям. Голяма работа, че си я откраднала. Даже ми се струва малко забавно.

— Не е забавно — възразявам. — Ужасно е. Брат ти сигурно е имал проблеми после.

— Не, той беше на осемнайсет — казва той и отмества ръката ми от лицето. — И когато баща ми започна да се държи като задник, той просто се махна от къщи.

— Аз се чувствам като задник. Мисля, че топката още е в стаята на брат ми. Трябва да го накарам да ти я даде.

— В никакъв случай — заявява той. Все още държи ръката ми и я сваля върху коленете ми. Усещам допира на пръстите му върху китката си, точно над полуделия ми пулс, с всяка пора и не мога да реша дали да издърпам ръката си. — Баща ми може да мине и без някои от боклуците си.

— Сигурен ли си? — Не мога да откъсна очи от ръката му върху моята. — Наистина, няма проблем да я върна…

Той се засмива тихо, а пръстите му плавно се придвижват по вътрешната страна на китката ми, от което цялото ми тяло потръпва.

— Честна дума. Няма никакъв проблем.

— Ужасно съжалявам — повтарям.

Той се взира в мен със странно изражение, сякаш води някаква вътрешна борба. Облизва устни и стисва уста, затаявайки дъх.

Винаги съм се чудела как ли ще изглежда момчето, когато се кани да ме целуне. Дали ще е като при първата ми и единствена целувка, със завоевателски проблясък в зениците? Или ще е нещо съвсем различно? Нещо не толкова ужасяващо? Изпълнено с повече страст и желание?

Кейдън се обръща към хълмовете, пуска китката ми и ръката му започва да трепери. Свива я в юмрук и отново изпъва пръсти, като изпуска дълга въздишка.

— Какво ти има на ръката? — питам аз, като с мъка овладявам гласа си. — Да не се нарани при катеренето?

Той свива дланта си в юмрук и я слага в скута си.

— Нищо ми няма. Просто преди време я счупих на няколко места и понякога се обажда.