Джесика Соренсен - Спасението на Кали и Кейдън

— Пречи ли ти да играеш?

— Понякога, но се справям.

Взирам се в белезите по кокалчетата му и си спомням вечерта, когато бяха разцепени.

— Може ли да те попитам нещо?

Той протяга крака и се обляга на дланите си.

— Давай.

— Откъде са ти белезите по ръката?

Посягам да ги докосна — желанието да почувствам кожата му е толкова силно, че за момент надвива съмненията ми, но после се опомням и бързо се отдръпвам. Кейдън премества тежестта си на една ръка и протяга другата пред себе си. В основата на всеки пръст личи дебел бял белег.

— Ударих една стена.

— Моля?

— Не нарочно — добавя той и проследява всяка издатина и извивка с пръст. — Понякога се случват инциденти.

В главата ми изниква образът на баща му, който забива юмруци в лицето му.

— Да, сигурно е така, но понякога лошите неща се случват нарочно, от ръцете на лоши хора.

Кейдън кимва, след което се изправя и изтупва пръстта от дънките си.

— Трябва да се връщаме. Имам да пиша страховита курсова по литература.

Той ми подава ръка, но аз просто не мога да се накарам да я поема. Опирам се на ръце и колене и се изправям.

— Сега трябва само да стигна до долу — забелязвам с въздишка, приближавам се до ръба на скалата и поглеждам надолу.

Той се засмива тихо и тръгва след мен.

— He се тревожи. Ще ти помогна да слезеш, ако ми позволиш.

Очите ми се разширяват при думите му, а след това при гледката от скалата. Каква дилема. Но веднъж вече му се доверих и решавам да го направя отново. Само се моля на Бога да не ме блъсне и разбие на парчета, защото вече съм толкова натрошена, че не знам колко счупвания още ще мога да понеса.

Кейдън

Притеснявам се, докато ù помагам надолу по скалата, и то не защото се тревожа, че ще падне. Тежестта на тялото ù пада върху мен, докато я придържам с една ръка през кръста. В безопасност е и аз се радвам, че е така.

Проблемът е вътре в мен. През цялото ни слизане надолу сърцето ми бие лудо в гърдите. Искам да се пресегна и да докосна кожата ѝ, да засмуча устните ѝ, дори да плъзна пръстите си по задника ù. Досега не съм желал никого по такъв начин и това ме изпълва с адски ужас. За секунда бях готов да я целуна, докато бяхме там, горе, но това нямаше да бъде редно. Не само защото не бива да целувам толкова мило момиче като Кали, но и защото имам приятелка и нямаше да е честно спрямо никого от нас.

Въпреки че разговорът ни на скалата беше един кратък момент във времето, в него имаше повече дълбочина, отколкото във всички други разговори в живота ми. Когато говоря с Дейзи, е предимно на повърхностни теми, като тържеството за началото на учебната година, какво ще си облече тя и къде ще са партитата след това. Такъв си харесвам живота. Прост. И без това вътре в мен са заключени толкова много усложнения, че могат да хвърлят тъмна сянка върху целия свят.

— Сигурен ли си, че няма да паднем? — Кали сграбчва ръката ми, забивайки нокти в плата на ризата, и примигва по посока на земята под нас. — Имам чувството, че ще ме изпуснеш.

— Няма да те изпусна. Обещавам. — Хващам я по-здраво през гърба и внимателно я придърпвам към себе си. — Просто се отпусни. Почти стигнахме.

Спускам крак по скалата до следващата издатина, като потискам поредния импулс да я хвана за задника, и поставям ръка на кръста ù. Тя се държи за мен, докато изпъва крак към ръба по-долу. Когато го достига, се отпуска и повтаря, стъпва върху следващия. Когато краката ù най-сетне намират земята, я пускам.

— Видя ли, казах ти, че няма да те изпусна.

За да се изфукам поне мъничко, скачам направо долу, вместо да се спусна, и се приземявам пред нея, пренебрегвайки болката в прасците си.

— Напомни ми повече да не те водя по високото.

Тя прави извинителна физиономия, докато отупва праха от тениската си.

— Извинявай, трябваше да те предупредя. Макар че това катерене не ми изглежда много естествено. Чувствах се, все едно сме гущери или нещо подобно.

Не мога да се сдържа и прихвам. Отдавна не съм се смял и ми е приятно.

— Добре, в интерес на бъдещи планове, по какви места обичаш да ходиш?

На лицето ù се изписва объркването, което чувствам в себе си.

— Нямам представа.

— Ами помисли си — казвам и тръгвам по пътеката към пикапа, а Кали ме следва. — И следващия път, когато те питам дали искаш да отидем някъде, ще можеш да ми кажеш къде.

Тя бърчи чело, загледана в хълмовете встрани от нас.

— Ще има ли следващ път?

— Е, да — казвам небрежно. — Защо да няма?