Джесика Соренсен - Спасението на Кали и Кейдън

— Явно е традиция четвъртокурсниците в Уайомингския университет да се качват тук и да пишат мъдри послания за всички бъдещи четвъртокурсници.

— „Желая ти купон и благоденствие“ [4] Перифраза на поздрава „Желая ти дълъг живот и благоденствие“ от култовия американски сериал „Стар трек“. — Бел. прев. . — Хвърлям поглед към него, а устните ми потрепват. — Много дълбоко.

Кейдън се разсмива и около устата му се появяват бръчици.

— Не съм казвал, че всичките са мъдри послания, казах само каквото съм чувал.

Премествам се по-близо до скалистия хълм, за да се отдалеча малко от него.

— Вижда ми се добра идея някак си. Да отбележиш края с каквото пожелаеш.

— Нали? — съгласява се той и се покатерва върху голяма скала, разтягайки дългите си крака, след което скача от другата страна. Задъхан е и се усмихва, горд от себе си. — Нещо като големия огън в Афтън, когато записваме мислите си на лист хартия и след това го изгаряме.

— Аз не отидох — признавам и свивам ръцете си в юмруци.

Ако бях отишла, щях да се измъчвам от шушуканията, че съм сатанистка, която никога не яде. Понеже нескопосано подстриганата коса, дебелата очна линия и антисоциалното поведение непременно са работа на дявола.

— А! — възкликва Кейдън и ме разглежда за миг, а аз се преструвам, че не забелязвам. — Кали, бих искал да те опозная. В смисъл, ти ми спаси задника, а не знам почти нищо за теб.

Късам листо от близкия храст и започвам да чопля лъскавия му край.

— Няма кой знае какво за опознаване. Не съм много интересна личност.

— Не вярвам да е така. — Той изритва един камък от ръба на скалата. — Какво ще кажеш първо аз да ти разкрия нещо за себе си, а след това ти?

— Какво нещо?

— Каквото искаш.

Стигаме края на пътеката и спираме. Тук тя се разширява и прераства в местност, оградена от хълмове, големи камъни и огромна скала с издатини, които приличат на стъпала. Стръмна е, но не е невъзможно да се изкачи.

— Как ще стигнем до там? — пускам листото на земята и отмятам глава, за да погледна върха.

Кейдън потрива ръце, хваща се за едно от стъпалата и поставя крак на друго, по-ниско.

— Ще се изкатерим.

Той пружинира на крака си, а после подскача нагоре, сякаш се намира на стена за катерене. Когато стига до половината, ми хвърля поглед през рамо.

— Идваш ли?

Поглеждам зад себе си към пътеката, която криволичи надолу по хълма, а после отново към скалата. Рискувай, за бога. Въпреки че се страхувам от високото, се хващам за грапавия ръб, пружинирам на пръстите на краката си и се изтласквам нагоре. Поставям и двата си крака на една издатина и след това се придвижвам към следващата, а главата ми все повече се замайва от нарастващата височина. Когато поглеждам надолу, мисълта, че може да се размажа на скалите под мен, ме смразява от ужас. Вятърът се промъква в косата ми и няколко кичура се изхлузват от ластика.

— Ще се справиш ли?

Кейдън стои на върха с ръце на хълбоците, сякаш е кралят на света, което би било страхотна длъжност, ако съществуваше. Щях да нося корона и всички щяха да ми се подчиняват. Ако кажех да не ме доближават, щяха да са длъжни да ме послушат.

Вдишвам през носа и протягам ръка към следващото стъпало.

— Да…

Издатината се изплъзва изпод пръстите ми, аз стисвам здраво очи и гърбът ми се извива назад.

Няма да падна, но изведнъж ме изпълва чувство на безпомощност и не мога дори да помръдна.

— Мамка му, Кали — чувам Кейдън. — Подай ми ръка.

Пръстите ми се улавят за друга издатина и аз я сграбчвам здраво, докато бавно губя дъха си. Замайването завладява съзнанието ми и коленете ми се разтреперват, на ръба да поддадат под мен.

— Кали, отвори очи — казва Кейдън с тих, но властен глас, и аз плахо открехвам един клепач. Слязъл е по скалата и краката му са точно над главата ми, а дългата му ръка е протегната към мен. — Подай ми ръка и ще ти помогна да се качиш.

Оглеждам ръката му, сякаш е демон, защото ръцете могат да бъдат такива. Могат да те владеят, да те притискат, да те докосват без разрешение. Прехапвам устна и поклащам глава.

— Мога и сама. Просто се уплаших за момент.

Той въздъхва и мускулите на ръката му се отпускат.

— Страх те е от високото, нали?

Издърпвам се напред, докато тялото ми прилепва към назъбената скала.

— Малко.

— Подай ми ръка — повтаря. Гласът му е спокоен, но очите му са настоятелни. — И аз ще ти помогна да се качиш горе.

Вятърът се усилва, прахът ме щипе по страните. Обливат ме горещи вълни от притеснение, когато затварям очи и слагам ръка в неговата. Пръстите ни се сплитат, през ръката ми преминава ток и аз вдигам очи към неговите.