Джесика Соренсен - Спасението на Кали и Кейдън

Изваждам дневника, който крия под възглавницата си, и вземам химикалка. Започнах го, когато бях на тринайсет, за да записвам мислите си. Не смятах да го превръщам в постоянно хоби, но се чувствам много по-добре, когато пиша — сякаш умът ми най-сетне може да говори свободно.

Ръбовете на корицата са оръфани и някои страници са се отделили от спиралата и падат. Сядам с кръстосани крака и поставям писеца върху празна страница.

Удивително е как помним вечно нещата, които бихме искали да забравим, а онова, което отчаяно искаме да задържим, ни се изплъзва като пясък на вятъра. Помня всичко от онзи ден, сякаш образите са вгорени в паметта ми с желязо за жигосване. А ми се иска да се разпилеят на вятъра.

На вратата се почуква. C въздишка потулвам тетрадката под възглавницата и отварям. Сет влиза в стаята с две ледени латета и ми подава едното.

— По гласа ти ми се стори, че ще ти дойде добре — обяснява той, сваля си якето, мята го на стола пред бюрото и се отпуска на леглото. — Е, излей си душата.

— Не знам защо говори с мен и ме кани на някакви места. — Тъпча напред-назад пред леглото и отпивам от сламката. На стената от страната на съквартирантката ми има закачени скици и постер на „Райз Агейнст“, а леглото ù е отрупано с мръсни дрехи. — Преди не говореше с мен.

— Кой, Кейдън ли? — пита Сет и аз кимвам. Той се мята на леглото ми и започва да разглежда плейлистите в айпода ми. — Може би те харесва.

Спирам по средата на стаята и поклащам глава, от което бучките лед в чашата се раздвижват със свистене.

— Не, не е това. Той има приятелка, суперразвратна приятелка, която може да докосва.

— Сигурно и теб ще докосва, ако му позволиш — отбелязва Сет и дъхът ми спира. — Ясно, още не сме стигнали дотам.

Оставям кафето на бюрото и се отпускам на леглото си с ръце под бедрата.

— Не знам дали някога ще стигна дотам. Май стигнах до заключението, че никога няма да мога да понеса да стигна толкова далеч с някого. Вероятно ще стана като онези възрастни жени с хиляда котки и ще ям котешка храна направо от консервата.

— Първо на първо, отврат, никога няма да те оставя да се превърнеш в такова нещо. И второ, трябва да го сложим в списъка.

Той сяда в леглото и се протяга да вземе химикалка от нощното ми шкафче.

— Това, че е в списъка, не значи, че ще се случи — напомням му аз, а той става и отива с твърда стъпка до дъската на вратата, на която е закачен нашият списък.

— Напротив, Кали — отвръща ухилен, като маха капачката на химикалката с палец. — Защото това е вълшебен списък, пълен с възможности.

— Де да беше така. — Заглеждам се през прозореца към хората, които се изсипват в двора на университетския комплекс. — Де да беше.

Химикалката скърца по листа. Когато отново поглеждам към Сет, той е добавил „Рискувай, за бога“ към списъка. Слага капачката на химикалката с щракване и се усмихва, горд от хитрото си хрумване.

— Понякога сам си се дивя. Ще трябва да го добавя и в списъка в моята стая, когато се върна — хвърля химикалката върху скрина той и сяда на леглото. — Кали, какъв е твоят риск? Защото знам, че си достатъчно силна поне да пробваш.

— Ами ако рискувам и всичко се разпадне? — питам аз. — Ако пак се доверя на някого и той ми отнеме нещо? Не ми е останало кой знае колко, преди съвсем да опустея.

— Поеми лесен риск — изпява той. — Хайде, Кали, направи го.

— Да не би да ме подлагаш на социален натиск?

— Да, действа ли?

— Не особено, понеже не знам какво искаш да направя.

Той потрива ръце с коварен блясък в очите.

— Хрумна ми идея. Трябва да се обадиш на Кейдън и да приемеш предложението му.

— Сет, не. — Придърпвам колене към гърдите си и облягам брадичката си на тях. — Не мога да общувам с хора като него. Притесняват ме и твърде много ми напомнят за училище. Освен това скоро ще схване колко ме мрази гаджето му и ще се отдръпне.

— Изглежда мил — отбелязва Сет, като вади телефона си от джоба и поглежда екрана. — Дори му имам номера.

Сключвам вежди.

— Откъде?

— Защото съм скандален — заявява той и плъзва пръст по екрана, за да го отключи. Мятам се към него с протегната ръка, но той отскача и хуква към вратата. — Готово.

Заставам приведена напред с ръце на хълбоците, впила нокти в собствената си кожа, докато се опитвам да си поема въздух.

— Сет, моля те, недей. Не мога. Трудно ми е в присъствието на момчета.

Той доближава телефона до ухото си със строго изражение на лицето.

— Кали, не забравяй, че не всички момчета са като него… Ало, Кейдън ли е? — Пауза. — Да, Сет се обажда. Изчакай малко. Кали иска да говори с теб. — Той слага длан върху долната част на телефона и ми го подава. — Рис — ку — вай.