Джесика Соренсен - Спасението на Кали и Кейдън

— Чувала съм къде са.

Поглеждам към Кейдън с ъгълчето на окото си. Той ме слуша внимателно, облегнат на вратата със скръстени ръце. Защо ме гледа така? Сякаш наистина ме вижда.

— Но не съм ходила в много от тях.

— Да, никога не си била голяма купонджийка, нали? — отбелязва Люк и хвърля листото на земята.

— Всъщност по едно време май беше — намесва се Кейдън с гордо изражение. — Сега си спомних. Беше в началото на шести клас и майка ми трябваше да донесе тортата, но забрави или нещо такова… мисля, че беше рожденият ти ден.

— Когато ставах на дванайсет — казвам с притаен дъх, докато пред очите ми изплуват балони, конфети и розова глазура, а после всичко се разтича в гъста локва кръв. — И това не ме прави купонджийка, просто момиченце, което искаше празненство за рождения си ден… само това исках.

Двамата ме зяпват, сякаш съм си загубила ума, и аз опитвам да принудя устните си да оформят думи, но те остават слепени от болезнените спомени, които разбиват сърцето ми.

— Добре, намерих ни места, но не на бара — идва Сет и премята ръка през рамото ми. — Какво става? Нещо май ти е лошо.

Примигвам няколко пъти и се насилвам да се усмихна.

— Просто съм уморена.

Той знае, че лъжа, но няма да каже нищо пред Кейдън и Люк.

— Тогава по-добре да те върнем в общежитието по-рано.

Хостесата ни отвежда до масата ни и ни оставя менюта и четири чаши вода с лед, усмихва се ослепително на Сет, след което се връща в предната част на ресторанта. Зрението ми е замъглено от тъмните мисли, които от известно време се опитвам да не допускам в ума си, и не виждам нито дума от менюто. Притискам очите си с длани и примигвам.

— Мисля, че сега е моментът да призная нещо — заявява Кейдън. Когато го поглеждам, по устните му бавно се разлива усмивка. — Не обичам суши. Даже малко ме побиват тръпки от него.

— И мен — съгласявам се с плаха усмивка. — Странно е, че е сурово.

— Тя никога не е яла — разкрива Сет, като отгръща страница в менюто си. — Така че, ако трябва да сме точни, не може да дава мнение.

— Аз мисля, че може да си каже мнението. — Коляното на Кейдън докосва моето под масата, не съм сигурна дали е случайно, или не. Докосването изпраща гореща вълна по тялото ми, от която стомахът ми се свива. — Струва ми се ценно.

Не знам как да отвърна на комплимента му, затова държа устните си запечатани.

— Не казвам, че не е ценно — обяснява се Сет. — Само че може да ù хареса, ако го пробва. Принцип, който следвам в живота.

В това време аз отпивам от водата си и от смеха се задавям с едно от ледените кубчета.

— Божичко! — закашлям се.

Сет започва да ме тупа по гърба.

— Ще оживееш ли?

Кимвам, притиснала ръка към гърдите си.

— Да, обаче без повече шеги, докато пия, става ли?

— Това ми е принципът на живота — очите му проблясват, докато ми се усмихва дяволито. — Но ще поуспокоя топката.

— Мамка му, забравих си телефона в колата — удря по масата Люк и чашите ни с вода се разтрисат. — Веднага се връщам.

Той става от сепарето, минава между масите и излиза.

Ние се връщаме към менютата, когато внезапно Сет скача от сепарето.

— Заключих колата. Няма да може да я отвори.

Той хуква към вратата, като пътьом вади ключовете от джоба си.

— Всъщност Люк отиде да пуши — казва ми Кейдън, докато върти солницата между дланите си. — Просто не обича да го признава пред хора, които не познава. Това му е особеност.

Кимам нагоре-надолу, без да го поглеждам.

— Сет сигурно също. Обикновено пуши в колата, но този път не запали от учтивост.

— Нямаше да е проблем да запали — засмива се Кейдън и очите му се озаряват. — Люк пуши в колата ми, откакто бяхме на шестнайсет.

Неволно се усмихвам на тази картина, като си играя с крайчеца на салфетката.

— Кое е смешното? — Той кръстосва ръце върху масата и краищата на ръкавите му се повдигат. Горната страна на китките му е покрита с бели резки и той бързо дръпва ръкавите си надолу, за да ги скрие. — Хайде де, кажи ми какво те кара да се усмихваш така.

— Нищо — вдигам отново поглед към него. — Просто си мислех какво би казал баща ми, ако разбере, че рънингбекът му е пушач.

— Мисля, че знаеше. — Кейдън се навежда над масата, по-близо до мен. — Той сякаш беше наясно с всичките ни бели, но никога не го призна.

— Да, може и така да е било. Веднъж хвана брат ми да пуши и му забрани да излиза за много дълго време.

Защо говоря с него по този начин? Непривично е за мен. Навеждам брадичка и се съсредоточавам върху предястията в менюто.