Джесика Соренсен - Спасението на Кали и Кейдън

— О, да, тя е — заявява уверено Люк и вдига пръст до челото си. — Помниш ли, имаше малък белег по рождение на слепоочието, точно като на това момиче. Не може да е някакво странно съвпадение.

— Да го еба — произнасям на висок глас и всички поглеждат към мен.

— Мога ли да ви помогна? — пита гидът с леден тон.

Поклащам глава, забелязал, че Кали ме зяпа.

— Извинявай, пич, стори ми се, че ме е полазила пчела.

Люк се изсмива, аз потискам смеха си. Гидът изсумтява ядосано и продължава да обяснява къде се намират всички кабинети, сочейки съответните врати.

— Това пък какво беше? — пита ме тихо Люк, докато внимателно сгъва една хартия надве.

— Нищо. — Обхождам с поглед тълпата, но Кали не се вижда никъде. — Видя ли я къде отиде?

Люк поклаща глава.

— Не.

Погледът ми преброжда коридора, но от нея няма и следа. Трябва да я намеря, за да ù благодаря, че ми спаси живота — нещо, което трябваше да направя още преди четири месеца.

Кали

— Какви са плановете за довечера? — питам, като сгъвам една тениска и я поставям в коша за чисто пране върху сушилнята. — Ще излизаме ли, или ще останем в стаята?

Сет сяда с подскок върху една от пералните, провесва крака над ръба ù и лапва една дъвка.

— Двоумя се. От една страна, искам да си остана в стаята и да догледам „Дневниците на вампира“, но има един страхотен ресторант, на който съм хвърлил око.

— Гадост, нали не е онзи със суши бара? — гримаснича, докато издърпвам тънък лист омекотител от една от тениските си. — Не обичам суши и днес не ми се вечеря навън.

— Не, ти никога не си яла суши — поправя ме Сет. — Само защото не си опитвала нещо, не значи, че не го обичаш. — Той стиска устни в опит да потисне смеха си. — Знам го от собствен неоспорим опит.

— Не се и съмнявам — отбелязвам. Телефонът ми светва върху купчината тениски, където е оставен, и започва да вибрира. — По дяволите, майка ми е. Изчакай малко. Мамо, здравей — вдигам аз и отивам в ъгъла, за да избягам доколкото мога от тътена на пералните машини.

— Здравей, малката ми. Как върви първият учебен ден?

— Първите ни лекции са в понеделник, мамо — напомням ù и притискам другото си ухо с пръст, за да блокирам шума. — Днес е просто денят за регистрация на студентите.

— Е, добре, и как върви?

— Ами аз вече знам къде се намира всичко, така че слязох да поизпера със Сет.

— Здравейте, госпожо Лорънс! — провиква се Сет с длани от двете страни на устата си.

— Да му предадеш поздрави от мен, мила, чу ли? — отговаря тя. — И че нямам търпение да се запознаем.

Покривам телефона с ръка и прошепвам на Сет:

— Няма търпение да се запознаете.

Той завърта очи.

— Кажи ѝ, че не е готова за мен.

Пералнята спира и той скача от нея, за да вдигне капака.

— Каза, че и той няма търпение — казвам на мама. — Даже е супервъодушевен.

Той поклаща глава и издърпва едно яке от пералнята.

— Не съм по майките. Знаеш го.

— Какво каза? — пита майка ми.

— Нищо, мамо — отвръщам и тогава се включва сигналът на сушилнята. — Трябва да затварям. После ще ти звънна.

— Чакай, миличка. Искам само да кажа, че звучиш много щастлива.

— Щастлива съм — лъжа я аз през свито гърло, защото знам, че това иска да чуе.

Сет пуска ризата си, която трябва да се суши само на простор, на дъното на коша, слага ръце на кръста и ме поглежда с присвити очи.

— Кали, не лъжи майка си.

— Какво става там? — пита майка ми. — Чувам много шумове.

— Трябва да затварям — заявявам и натискам бутона за край на разговора, преди да успее да ми отговори.

— Моята майка не е като твоята — обяснявам на Сет, докато отварям вратата на сушилнята и изваждам останалите дрехи с две ръце. — Като цяло е свястна. Е, поне ако се държа прилично.

— Но не можеш да ù споделяш разни неща, наистина важните неща. — Той свива ръката, която беше гипсирана, когато се запознахме. — Точно като с моята.

— Но ти си ù казал — възразявам и затварям вратата на сушилнята с хълбок. — Просто не е минало добре. А аз не казвам на моята, защото ще я съсипе. Тя е много весел човек и няма смисъл да я товаря с черни мисли.

Пускам дрехите в коша. Една от пералните гъргори и се блъска в циментовата стена.

— Може да пробваме този нов ресторант, ако толкова много искаш — казвам, като вдигам коша и го подпирам на талията си. — Ще го добавя в списъка с нови неща, които смятам да опитам.

Той се ухилва от ухо до ухо.