Джесика Соренсен - Спасението на Кали и Кейдън

— Надявам се, че не си говорехте за мен. — Тя обвива ръце около кръста ми и потърква корема ми с пръсти. — Освен ако не е било нещо хубаво.

Обръщам се и я целувам по челото. Носи синя рокля с дълбоко деколте и колие, което лежи между циците ù.

— Никой не е говорил за теб. Люк просто отиде да потърси стаята си.

Тя прехапва гланцираната си устна и припърхва с мигли.

— Добре, защото вече се притеснявам да оставя страхотното си яко гадже без надзор. Не забравяй, може да флиртуваш, но не може да пипаш.

Дейзи се отегчава лесно и тогава започва да разправя неща, с които да предизвиква драми.

— Без пипане, разбрано — казвам аз и потискам желанието си да подбеля очи от досада. — И отново, никой не е говорил за теб.

Тя увива кичур от къдравата си руса коса около пръста си със замислено изражение.

— Нямам нищо против да говорите за мен, стига да са хубави работи.

Запознах се с Дейзи в десети клас, когато се премести в нашето училище. Тя беше яката нова деветокласничка и много добре го знаеше. Аз бях доста популярен, но още не бях имал сериозна приятелка, само еднократни връзки. Бях съсредоточен най-вече във футбола, както искаше баща ми. Дейзи обаче явно проявяваше интерес и след няколко седмици официално станахме двойка. Тя е постоянно заета със себе си и никога не пита откъде са синините, раните и белезите ми. Веднъж повдигна въпроса, когато го правихме за пръв път, и ù казах, че е от катастрофа с АТВ в детството. За пресните белези не пита.

— Слушай, милинка, трябва да тръгвам — целувам я набързо по устните. — Трябва да се регистрирам и да разопаковам багажа, и да разбера къде, по дяволите, се намира всичко тук.

— О, добре. — Тя нацупва устни и прокарва пръсти през косата ми, като връща устата ми към своята. Когато се отделя от мен, ми се усмихва. — Явно ще трябва да се прибера вкъщи и да запълвам времето си със скучното старо училище.

— Сигурен съм, че всичко ще ти е наред — уверявам я, докато пристъпвам назад към вратата, криволичейки между тълпата на тротоара. — Ще се върна за тържеството по случай новата учебна година.

Тя ми махва и тръгва към паркинга. Наблюдавам я, докато се качва в колата си, след това влизам в университета. Вътре е по-хладно, светлината е приглушена и се носят викове, пълен хаос.

— Нямаме нужда от обиколка за ориентация — казвам, когато приближавам Люк, застанал до масата за записване с розов флаер в ръка. — А и нали щеше да търсиш стаята, или това беше извинение, за да избегнеш Дейзи?

— Това момиче ми лази по шибаните нерви. — Той прокарва ръка през късата си кестенява коса. — Освен това бях тръгнал натам, но се сетих, че ще е по-лесно да се запиша за обиколка, за да видя къде се намира всичко.

— Добре, тогава да идем на обиколка.

Записвам имената ни в списъка и червенокосата жена зад масата ми се усмихва.

— Можете да се присъедините към обиколката, която започва сега — обяснява тя и безсрамно избутва гърдите си нагоре, като се навежда над масата. — Току-що влязоха в коридора.

— Мерси — ухилвам ù се аз и тръгвам наперено с Люк в зададената от нея посока.

— Всеки път — отбелязва весело той, докато заобикаля една по-малка странична маса с поднос курабийки. — Като магнит си.

— Не го търся — отговарям аз, когато стигаме до групата хора и заставаме най-отзад. — Даже ми се ще да престанат.

— Не е вярно — завърта очи той. — Обожаваш вниманието, знаеш го. И ми се ще да се възползваш, за да натириш тая кучка.

— Дейзи не е толкова лоша. Сигурно е единственото момиче, което няма нищо против да флиртувам от време на време. — Кръстосвам ръце и оглеждам гида. Има зубърски вид, очила с дебели стъкла, рядка кестенява коса и стиска здраво една папка. — Налага ли се да ходим на тази обиколка? Предпочитам да си разопаковам багажа.

— Трябва да знам къде се намира всичко — отговаря той. — Ти отивай в стаята, ако искаш.

— И тук ми е добре.

Погледът ми се фокусира върху момиче от другата страна на групата хора пред мен; момичето, върху което връхлетях. Усмихва се на момчето до себе си, докато той ù говори нещо на ухо. Улавям се, че естествеността на тази сцена ме забавлява, в нея липсват преструвките, които съм свикнал да виждам.

— Какво гледаш? — Люк проследява погледа ми и сбърчва чело. — Знаеш ли какво? Мисля, че може наистина да е Кали Лорънс. Сега, като се замисля, се сещам, че баща ù спомена, че отивала да учи в Уайоминг.

— Няма начин… не може да бъде… тя ли е?

Оглеждам кестенявата ù коса, дрехите, под които се очертава слабата ù фигура, сините ù очи, които блестят, когато се смее. Последния път, когато я видях, тези сини очи бяха натежали от облаци. Онази Кали, която познавах, носеше мрак в себе си, обличаше се с размъкнати дрехи и винаги изглеждаше тъжна. Странеше от всички, освен в онази вечер, когато ми спаси задника.