Сара Шепард: Никога не казвай никога

Когато човек умре, усеща липсата най-вече на малките неща. Усещането за мекото легло, в което се плъзвате, когато сте изтощени, чистият аромат на аризонски въздух след току-що отминалата буря по време на сезона на мусоните, пърхането в стомаха, когато зърнете обекта на тайното ви обожание да върви по коридора. Моят убиец ми отне всичко това точно преди да навърша осемнайсет.

И по желание на съдбата — както и заради една заплаха, отправена от убиеца ми — моята отдавна изгубена близначка Ема Пакстън се върна в живота ми.

Когато преди две седмици умрях, аз се озовах в света на Ема, свят, който беше безумно различен от моя. И още от първия миг започнах да виждам онова, което виждаше Ема, да отивам там, където отиваше тя… и да наблюдавам. Наблюдавах как Ема ме откри във Фейсбук и как някой, който се представяше за мен, й каза да ми дойде на гости. Наблюдавах как приятелките ми отвлякоха Ема, мислейки я за мен, и я отведоха на едно парти. Аз стоях до нея, когато тя получи бележка, в която пишеше, че съм мъртва, и която съдържаше предупреждение, че ако не продължи да се преструва на мен, че ако разкрие пред някого коя е наистина, тя също ще умре.

Наблюдавам и днес, когато Ема облича любимата ми фина бяла туника и слага на скулите си от моя блещукащ руж „НАРС“. Не мога да обеля ни дума, когато тя нахлува тесните дънки, които не свалях от дупето си през уикендите и започва да рови из кутията ми с бижута в търсене на любимия ми сребърен медальон, същият, който обсипва с пъстроцветни призми стените на стаята ми щом улови слънчев лъч. Седя мълчаливо до нея, когато тя праща есемес на най-добрите ми приятелки Шарлът и Мадлин, че ще закусва с тях, макар че самата аз бих използвала други думи. Общо взето Ема е успяла да улови същността ми — почти никой не е усетил, че тя не съм аз.

Ема оставя телефона ми на леглото с напрегнато изражение на лицето.

— Къде си, Сътън? — прошепва изнервено тя, сякаш усеща, че съм наблизо.

Ще ми се да мога да й пратя есемес от отвъдното: Тук съм. И ето как умрях. Само че след смъртта изчезнаха и спомените ми. От време на време получавам проблясъци за това коя съм била, но на повърхността изплуват само няколко цели спомена. Смъртта ми е загадка както за Ема, така и за мен. Единственото, в което съм абсолютно убедена, е, че някой ме уби. И този някой наблюдава Ема отблизо, също като мен.

Дали това ме плаши? Да. Но чрез Ема аз получих шанса да разкрия какво се е случило в онези последни мигове преди да поема сетния си дъх. И колкото повече научавам за това коя съм била и какви тайни съм имала, толкова повече осъзнавам в каква опасност е попаднала отдавна изгубената ми близначка.

Враговете ми са навсякъде. И понякога онези, които подозираме най-малко, се оказват най-голямата опасност.

— Терасата е насам. — Загорялата управителка с нос като копче грабна четири подвързани с кожа менюта и с маршова стъпка се понесе през трапезарията на кънтри клуб „Ла Палома“ в Тусон, Аризона. Ема Пакстън, Мадлин Вега, Лоръл Мърсър и Шарлът Чембърлейн я последваха, промъквайки се между масите, заети от мъже с жълтокафеникави сака и каубойски шапки, жени с бели гуменки и деца, които дъвчеха органични пуешки кренвирши.

Ема седна в едно от сепаретата на хоросановата веранда и се зазяпа в татуировката върху врата на управителката, която се отдалечаваше с плавни движения — китайски йероглиф, който най-вероятно означаваше нещо стандартно — или вяра, или хармония. Терасата имаше изглед към планината Каталина и всеки кактус и скален блок изпъкваха силно на яркото утринно слънце. На площадката за голф, която се намираше на няколко метра от тях, се бяха събрали група играчи, които съзерцаваха колите си или проверяваха своите блекбърита за обаждания. Преди да пристигне в Тусон и да се потопи в живота на своята близначка, Ема беше стъпвала в кънтри клуб единствено като обслужващ персонал на игрището за миниголф край Лас Вегас.

Аз, от друга страна, познавах това място като петте си пръста. Докато седях невидима до моята близначка, залепена за нея като балон, завързан за китката на малко дете, в съзнанието ми проблесна спомен. Последният път, когато ядох в този ресторант, нашите ме бяха довели тук, за да отпразнуваме много добрия ми успех — кръгло пет — нещо, което рядко ми се случваше. Ароматът на чушки и яйца ме накара да си спомня любимото ми ястие — яйца на очи „хуевос ранчерос“, направени с най-вкусните наденички чоризо в цял Тусон. Какво ли не бих дала само за една хапка.