Сара Шепард - Никога не казвай никога

Ема се загледа в тъмните силуети на дърветата в далечината.

— Какво, тогава, е правила Сътън онази нощ? Къде се е намирала, с кого е била?

— Намери ли някакви следи в нейната стая? — попита Итън. — Някакви имейли, бележки в календара й… нещо?

Ема поклати глава.

— Прегледах дневника й. Но тя е писала толкова неясно и увъртяно, сякаш е предполагала, че един ден ще попадне във вражески ръце. Никъде не се споменава с какво се е занимавала в нощта, когато е умряла.

— Намери ли някакви бележки по джобовете й? — попита Итън. — Смачкани листчета хартия в кошчето?

— Не. — Ема наведе поглед и се втренчи в тревата пред краката си. Изведнъж се почувства ужасно изморена.

Итън въздъхна.

— Добре. Ами приятелките й? Знаеш ли къде са били те онази нощ?

— Попитах Мадлин. Тя ми отвърна, че не помни.

— Колко удобно. — Итън зарови върха на маратонката си в пръстта. — Според мен би могла да го извърши. Красивата, неуравновесена балерина. Като Черния лебед на живо.

Ема се изсмя.

— Не смяташ ли, че преувеличаваш? — През последната седмица тя бе излизала няколко пъти с Мадлин. Двете дори разговаряха откровено за Теър и се позабавляваха добре в горещата вана за спа процедури. Тогава Мадлин и напомняше за Александра Стоукс, нейната необуздана, но грижовна приятелка, която живееше в Хендерсън, Невада.

Ема погледна към Итън.

— Може би Мадлин ми казва истината. Самият ти помниш ли какво си правил на трийсет и първи август?

— Всъщност помня. Това беше първият ден от метеоритния дъжд.

— Персеидите. — Ема кимна. Когато двамата се срещнаха за пръв път, той наблюдаваше звездите.

На лицето на Итън се промъкна срамежлива усмивка, сякаш той също си спомни онзи момент.

— Да, сигурно съм стоял на предната веранда. Метеоритният дъжд продължи почти цяла седмица.

— И ти си се преселил на верандата, защото звездите са по-интересни от хората, така ли? — подразни го Ема.

Бузите на Итън порозовяха и той извърна поглед.

— От някои хора.

— Дали да не попитам отново Мадлин? — настоя Ема. — Смяташ ли, че крие нещо?

Итън бавно поклати глава.

— С тези момичета никога не можеш да бъдеш сигурна. Не че съм наясно с най-съкровените им тайни, но нещо в Мадлин и Шарлът винаги ми е изглеждало странно. Преди да дойдеш в града, докато Сътън беше още жива, те се стремяха едновременно и към вниманието й, и към позицията й в групата. — Той се загледа в далечината. — Сякаш я обожаваха и мразеха едновременно.

Стиснала телефона на Сътън в ръка, Ема докосна иконката на Туитър и извика последователно страниците на всички приятелки на сестра й, но не намери нищо забележително с дата трийсет и първи. Но когато се прехвърли на туитовете от първи септември, вниманието й беше привлечено от нещо на страницата на Мадлин. Тя беше адресирала посланието си към Чембърлейнбейб, псевдонима на Шарлът в Туитър.

„Благодаря ти, че снощи бе до мен, Шар. Истинските приятели се държат един за друг, независимо от всичко“.

— Истински приятели — рече саркастично Итън. — Ау.

— По-скоро А? — Нещо не беше наред. — Мадлин и Шарлът не са близки. Въобще. — На Ема й се струваха повече като притеснени другари от армията на популярните момичета. След това Итън й посочи думата снощи.

— Става въпрос за трийсет и първи.

Аз потреперих. Може би онази нощ са били с мен. Може би заедно са довършили своята псевдо-най-добра приятелка. И може би ако Ема не внимаваше, тя щеше да е следващата.

Ема разтърка лицето си с ръце и отново погледна Итън. Изпита силна вина, която стегна гърдите й. Онзи, който беше убил сестра й, сега следеше всяка стъпка на Ема. Дали убиецът нямаше скоро да разбере, че Итън знае истината за нея и да се опита да затвори и неговата уста завинаги?

— Не си длъжен да ми помагаш — прошепна тя. — Не е безопасно.

Итън я погледна с напрегнати очи.

— Не трябва да вършиш всичко това сама.

— Сигурен ли си?

Когато той кимна, Ема изведнъж се изпълни с огромна благодарност.

— Благодаря ти. Сама щях да оплета конците.

Итън изглеждаше изненадан.

— Не ми приличаш на такова момиче.

Ема изпита желанието да протегне ръка и да докосне бузата му, където се отразяваше лунната светлина. Той помръдна към нея и коленете им се докоснаха; лицето му се наведе към нейното, сякаш се канеше да я целуне. Ема усети топлината на тялото му, неспособна да откъсне очи от пълната му долна устна.

В главата й бушуваше вихър от мисли; тя си спомни предишната нощ, когато той й каза, че е започнал да си пада по момичето, в което се беше превърнала Сътън. Че е започнал да си пада по нея. Някое друго момиче сигурно щеше да знае как да постъпи. В дневника си Ема поддържаше списък, наречен „Начини да флиртуваш“, но всъщност никога не беше прилагала някоя от тези техники на практика.