Сара Шепард: Лукс и грях

Върни се мислено няколко години назад, в лятото между седми и осми клас. Почерняла си от излежаване край облицования с камъчета басейн, облякла си новото си потниче с гол гръб (нали помниш, че всички носеха такива), а умът ти е зает с онова готино момче от съседното училище, чието име няма да споменаваме и което подрежда дънките на „Абъркомби“ в мола. Хрускаш си шоколадовия корнфлейкс, точно както го обичаш — обилно полят с обезмаслено мляко, и зяпаш лицето на момичето върху гърба на картонената опаковка от въпросното мляко. ИЗЧЕЗНАЛА. Сладка е — може би по-сладка от теб — и гледа дръзко. Мислиш си, „Хмм, сигурно и тя обича шоколадов корнфлейкс“. И си готова да се хванеш на бас, че и тя би сметнала сладура от „Абъркомби“ за печен. Чудиш се как така някой, който… ами, който толкова прилича на теб, е изчезнал. Мислеше, че само онези момичета, дето ходят по модни конкурси, свършват върху опаковките от обезмаслено мляко.

Е, помисли пак.

Ариа Монтгомъри зарови лице в ливадата край къщата на своята приятелка Алисън Дилорентис и въздъхна:

— Страхотно…

— Тревата ли душиш? — провикна се Емили Фийлдс иззад гърба й, докато затваряше вратата на Волвото на майка си с дълга, обсипана с лунички ръка.

— Хубаво мирише. — Ариа отметна косата си на розови кичури и вдиша топлия сумрачен въздух. — На лято.

Емили махна за довиждане на майка си и дръпна нагоре широките дънки, които се ветрееха празни на кльощавите й бедра. Беше станала състезателка по плуване след Лигата „Тадпоул“, и въпреки че изглеждаше страхотно в „Спийдо“, никога не обличаше нищо по тялото или поне що-годе готино, за разлика от останалите й съученички в седми клас. Това се дължеше на факта, че родителите й твърдяха, че характерът се изгражда отвън навътре. (Макар Емили силно да се съмняваше, че принудата да крие детската си блузка с надпис „Ирландските момичета се справят по-добре“ на дъното на чекмеджето си е нещо, затвърждаващо характера.)

— Ехо, мацки! — Алисън се появи в предния двор. Косата й бе събрана в небрежна конска опашка, все още беше облечена в плисираната си поличка за хокей, която носеше на следобедното парти на отбора по случай края на годината. Алисън единствена сред седмокласниците беше успяла да влезе в младежкия отбор и обикновено се прибираше от училище с някое от „Чероки“-тата на по-големите момичета от „Роузууд Дей“, които слушаха Джей-Зи на оглушителни децибели и я пръскаха с парфюм, преди да слезе, за да не мирише на цигарите, които заедно пушеха.

— Какво изпускам? — провикна се Спенсър Хейстингс, докато се промушваше през една дупка в оградата около двора на Али, за да се присъедини към останалите. Спенсър живееше в съседната къща. Тя преметна гладката си тъмно руса опашка през рамо и отпи глътка от бутилката минерална вода, която държеше. Спенсър не бе успяла да направи пробива за младежкия отбор заедно с Али през есента и й се налагаше да играе със седмокласниците. Цяла година тренира допълнително, за да подобри играта си, и момичетата просто знаеха, че преди да дойде при тях се е упражнявала да дриблира в задния двор. Спенсър не можеше да търпи някой да е по-добър от нея в каквото и да било. А най-малко Алисън.

— Чакайте ме, де!

Момичетата се обърнаха и видяха Хана Мерин, която тъкмо слизаше от Мерцедеса на майка си. Препъна се в голямата си чанта и заразмахва енергично пухкавите си ръце. Откак родителите й се разведоха миналата година, Хана не спираше да качва килца и да „надраства“ дрехите си. Али завъртя очи, а останалите се престориха, че не им прави впечатление. Просто защото така постъпват приятелките.

Алисън, Ариа, Спенсър, Емили и Хана се сближиха миналата година, когато родителите им ги записаха да работят като доброволки в неделните следобеди за благотворителния фонд на училище „Роузууд Дей“ — е, с изключение на Спенсър, която сама беше проявила инициатива. Може би Алисън не бе подозирала за участието на останалите, но те определено знаеха за нея. Тя беше съвършена. Красива, духовита, умна. Популярна. Момчетата мечтаеха да я целунат, а момичетата, дори по-големите, искаха да бъдат Алисън. Тъй че първия път, в който тя се разсмя на една от шегите на Ариа, зададе на Емили въпрос във връзка с плуването, каза на Хана, че блузката й е божествена и отбеляза, че писателските умения на Спенсър далеч превъзхождат нейните собствени, момичетата нямаше как да не бъдат… зашеметени. Преди Али те, така да се каже, се бяха чувствали като омачкани старомодни джинси с висока талия, каквито леля им би обула — но с няколко думи Алисън ги превърна в най-жестокия модел на Стела Макартни, който никой не би могъл да си позволи.