Сара Шепард - Лукс и грях

— Леле — промълви Емили. Те се спогледаха с разширени очи.

— Момичета? — Ариа влезе в стаята. Изглеждаше много бледа.

— Добре ли си? — попита Емили.

— Къде е Алисън? — Ариа сбръчка чело. — А Спенсър?

— Не знаем — каза Хана безпомощно.

В този момент Спенсър връхлетя вътре. Момичетата подскочиха.

— Какво? — попита тя.

— Къде е Али? — попита Хана.

— Не знам. Помислих си, че… Не знам.

Те замълчаха. Единственият звук, който нарушаваше тишината, бе драскането на клоните по прозорците. Звучеше, сякаш някой прокарва дългите си нокти по стъклото.

— Мисля, че искам да се прибера вкъщи — каза Емили.

На следващата сутрин все още не бяха чули нищо за Алисън. Обадиха се една на друга по телефона, този път конферентната връзка включваше четирима, вместо обичайните пет.

— Мислите ли, че ни е бясна? — питаше Хана. — Цяла вечер се държа странно.

— Сигурно е у Кейти — предположи Спенсър. Кейти беше една от приятелките на Али от хокейния отбор.

— А може да е с Тифани — онази от лагера…

— Сигурна съм, че се забавлява някъде — тихо каза Емили.

Една по една получиха обаждане от госпожа Дилорентис, която питаше дали са се чували с Али. Отначало момичетата я прикриваха. Това беше неписано правило: така бяха прикривали Емили, когато се бе забавила през уикенда след вечерния час — единайсет; бяха замазали истината за Спенсър, когато беше взела палтото на Мелиса, след което го забрави на седалката в автобуса; и т.н. Но след като приключиха разговора с майката на Али, ги обзе някакво мъчително чувство. Нещо адски не беше наред.

Онзи следобед госпожа Дилорентис отново позвъни, този път в паника. До вечерта се бяха обадили в районното, а на следващата сутрин имаше полицейски коли и ванове с логото на телевизионни канали, паркирани на обикновено празната ливада пред дома на Алисън. Новината, че богато момиче е изчезнало в едно от най-безопасните градчета, обитавани от висшата класа, беше като топъл хляб за местните канали.

Хана се обади на Емили, след като гледа вечерните новини, в които се съобщаваше за Али.

— Полицаите говориха ли вече с теб?

— Да — прошепна Емили.

— С мен също. Нали не си им казала за… — Тя се поколеба. — За това с Джена?

— Не! — бързо отвърна Емили. — Защо? Смяташ ли, че знаят нещо?

— Едва ли… Не биха могли — промълви Хана след малко. — Ние сме единствените, които знаят. Ние четирите… и Алисън.

Полицията разпита момичетата — както впрочем и всички останали от Роузууд: от треньора по гимнастика, при който Али беше ходила във втори клас, до човека, който веднъж й беше продал „Марлборо“ в Уауа. Беше лятото преди осми клас, когато се предполагаше, че момичетата трябва да флиртуват с по-големите момчета на партита край басейна, да ядат царевица направо от кочана в двора на приятелките си и по цели дни да пазаруват в мола „Кинг Джеймс“. Вместо това те лежаха самотни в балдахинените си легла и хлипаха или гледаха с невиждащи очи в облепените със снимки стени на спалните си. Спенсър преподреди стаята си в търсене на отговор в какво всъщност се бе състояла битката й с Али и в припомняне на онези неща, които само тя от четирите знаеше за Алисън. Хана прекара часове на пода на спалнята си, като криеше празни опаковки от чипс под дюшека. Емили не можеше да спре да мисли за едно писмо, което бе пратила на Али, преди да изчезне. Дали изобщо го беше получила? Ариа седеше на бюрото си с Пигтуния. Лека-полека момичетата започнаха да се чуват по-рядко. Едни и същи мисли ги преследваха като призраци, но не бе останало какво повече да си кажат.

Лятото превали, започна учебната година, а след нея дойде и следващото лято. Али все още я нямаше. Полицията продължаваше търсенето, но без да вдига шум. Медиите загубиха интерес и пренасочиха камерите и микрофоните си към някакво тройно убийство в Сентър Сити. Дори семейство Дилорентис напуснаха Роузууд около две години и половина след изчезването на Алисън. Колкото до Спенсър, Ариа, Емили и Хана, нещо ги раздели. Сега, ако минеха по улицата, на която някога живееше Али и погледнеха къщата й, не избухваха в сълзи. Всъщност, едно друго чувство започваше да се прокрадва.

Облекчение.

Наистина, Алисън си беше Алисън. Тя беше рамото, на което да поплачеш, единствената, която би помолил да позвъни на момчето, по което си падаш, за да разбере какви са неговите чувства към теб, и крайният арбитър по въпроса дали новите дънки ти правят задника голям. Но освен това, момичетата се бояха от нея. Али знаеше за тях повече от когото и да било друг, в това число и тъмните петна в историята, които те искаха да заровят, както се заравя труп. Ужасна беше мисълта, че Али може да е мъртва, но… ако беше така, то поне техните тайни щяха да са в безопасност.