Сара Шепард - Лукс и грях

И бяха. Поне за три години.

— Някой най-накрая е купил къщата на Дилорентис — каза майката на Емили Фийлдс. Беше събота следобед и госпожа Фийлдс седеше на кухненската маса, потънала в седмичните сметки. Очилата с бифокални стъкла бяха кацнали на върха на носа й.

Емили усети, че ваниловата кола, която пиеше, се качва към носа й.

— Май се е нанесло момиче на твоята възраст — продължи майка й. — Мислех да намина да й оставя една кошница с лакомства за добре дошла, но може би ти ще ме заместиш? — Тя кимна към обвитата в целофан планина от сладкиши на кухненския плот.

— Боже, мамо, моля те! Не искам — сбърчи вежди Емили. Откак се пенсионира като начална учителка, госпожа Фийлдс се бе превърнала в неофициалната посрещачка на новопристигналите в Роузууд, Пенсилвания. Събираше милион дреболийки — сладки, изсушени плодове, уплътнители за буркани, керамични пилета (те й бяха мания), пътеводители и какво ли още не — и ги слагаше в огромна кошница. Беше си типичната жителка на предградията, като изключим лъскавите коли. Мислеше, че са кичозни и харчат много, затова бе предпочела практично Волво.

Госпожа Фийлдс се надигна и прокара ръка по изтощената от боядисване коса на дъщеря си.

— Много ли ще се разстроиш да отидеш там, съкровище? Да пратя ли Каролин вместо теб?

Емили хвърли поглед към сестра си Каролин, една година по-голяма от нея, която удобно се беше изтегнала на дивана и зяпаше шоуто на д-р Фил. Поклати глава:

— Карай. Аз ще отида.

Наистина, Емили мрънкаше от време на време, понякога въртеше очи. Но истината бе, че щом майка й я помолеше, тя вършеше всичко, което се иска от нея. Беше почти пълна отличничка, четирикратна шампионка на щата по бътерфлай и свръхпослушна дъщеря. Спазването на правилата не й тежеше.

Плюс това, дълбоко в себе си Емили искаше да намери причина отново да види къщата на Алисън. Докато, както изглежда, останалата част от Роузууд продължаваше напред след изчезването на Али преди три години, два месеца и дванайсет дни, Емили не можеше да твърди същото. Дори днес тя не можеше да погледне годишника от седми клас, без да усети възел в стомаха. Понякога, в дъждовно време, Емили препрочиташе старите бележки от Али, които пазеше в една кутия от маратонки „Адидас“ под леглото си. Чифт джинси, които Алисън някога й беше дала назаем, все още висяха на дървена закачалка в гардероба й, въпреки че й бяха много омалели. Емили бе прекарала последните самотни години в Роузууд, мечтаейки за друга приятелка като Али, но такава сигурно нямаше да се появи. Макар и да не беше безупречен другар, Алисън си оставаше незаменима.

Емили се изправи и взе ключовете от Волвото от гвоздея, на който висяха до телефона.

— Скоро се връщам — извика тя, докато затваряше входната врата зад себе си.

Първото, което зърна, щом спря пред старата викторианска сграда на края на зелената улица, където бе живяла Алисън, беше голяма купчина боклук на тротоара и надпис с големи букви — БЕЗПЛАТНО! Присвивайки очи, Емили установи, че голяма част от боклука се състоеше от вещите на изчезналата й приятелка — разпозна стария бял стол с кадифена тапицерия, който седеше в спалнята й. Семейство Дилорентис се бяха преместили преди почти девет месеца. Явно не бяха отнесли всичко със себе си.

Паркира зад огромен ван и излезе от колата.

— Еха — прошепна Емили, като се опитваше да спре треперенето на долната си устна. Под стола се въргаляха няколко мърляви купчини с книги. Тя се наведе и заразглежда гръбчетата им. „Братята с лъвски сърца“. „Принцът и просякът“. Спомни си, че ги четяха в часовете по английски при господин Пиърс и говореха за символизъм, метафори и развръзки. Отдолу имаше още книги, включително такива с вид на стари тетрадки. Край тях се виждаха разхвърляни кутии, надписани ДРЕХИТЕ НА АЛИСЪН или СТАРИ СЪЧИНЕНИЯ НА АЛИСЪН. От една щайга надничаше синьо-розова панделка. Емили леко я дръпна. Беше медалът по плуване за шести клас, който бе оставила в дома на Алисън, когато измислиха играта „Олимпийска богиня на секса“.

— Искаш ли го?

Тя подскочи. Зад нея стоеше високо кльощаво момиче с мургава кожа и диви черни къдрици. Носеше жълто потниче, чиято презрамка се бе смъкнала от рамото й и разкриваше част от сутиен в зелено и оранжево. Емили не беше сигурна, но си помисли, че и тя има такъв. Беше от „Викториа’с сикрет“ и чашките бяха целите обсипани с малки портокали, праскови и лимони.