Сара Шепард - Лукс и грях

Сега, след повече от година, в последния ден от седми клас, те бяха не просто най-добри приятелки; бяха момичетата на „Роузууд Дей“. Много вода беше изтекла, за да стигнат дотук. Всяко преспиване в дома на другата, всеки пикник бе приключение. Даже писането на домашни беше забавно, щом го вършеха заедно. Но имаше и неща, които всички те искаха да забравят. Имаше и една тайна, която дори не смееха да споменат. Али бе казала, че тайните са онова, което споява приятелството завинаги. Ако това беше вярно, петте момичета щяха да останат приятелки за цял живот.

— Толкова се радвам, че този ден свърши. — Алисън се протегна лениво, след което леко побутна Спенсър обратно към дупката в оградата. — Към вашата плевня.

— Аз пък се радвам, че седми клас свърши! — каза Ариа щом тя, Емили и Хана последваха другите две към ремонтираната плевня, превърната в къща за гости, където по-голямата сестра на Спенсър, Мелиса, бе живяла през последните две години от гимназията. За щастие, тя тъкмо бе завършила и щеше да пътува до Прага за лятото, така че през нощта хамбарът оставаше изцяло в тяхно владение.

Внезапно чуха един ужасно писклив глас:

— Алисън! Ей, Алисън! Спенсър!

Алисън се обърна към улицата.

— Не е истина! — процеди тя.

— Не е истина — побързаха да я последват Спенсър, Емили и Ариа.

Хана се намръщи.

— Мамка му.

Това беше игра, която Али беше „откраднала“ от брат си Джейсън — дванайсетокласник в „Роузууд Дей“. Джейсън и приятелите му я играеха по време на купоните, докато оглеждаха мадамите. Да си последният, който казва „Не е истина“, означаваше, че трябва да правиш компания на грозното момиче цяла вечер, докато останалите се забиват с готините й приятелки — което очевидно показваше, че и ти си също толкова задръстен и непривлекателен. Във версията на Али момичетата казваха „не е истина“, когато някой грозен, тъп или некадърен субект се навърташе близо до тях.

Този път „не е истина“ се отнасяше за Мона Вандерваал — смотанячка, която живееше в долния край на улицата и чието любимо занимание бе да натрапва приятелството си на Спенсър и Алисън, — както и за двете й смахнати приятелки, Чейси Бледсоу и Фай Темпълтън. Чейси беше момичето, което хакна училищната компютърна система, след което обясни на директора как да подобри защитата й, а Фай Темпълтън се мъкнеше навсякъде със своето йо-йо — без коментар. Трите зяпаха момичетата през оградата, застанали по средата на тихата и спокойна уличка. Мона стърчеше на скутера си, Чейси се беше възкачила на черен планински бегач, а Фай явно се придвижваше пеша — с йо-йо-то, много ясно.

— Защо не дойдете да гледаме „Страх“? — провикна се Мона от пътя.

— Съжалявам. — Алисън изтипоса неискрена извинителна усмивка на физиономията си. — Заети сме.

Чейси вдигна вежди:

— Не искате ли да видите как ще ядат буболечки?

— Гадост! — промърмори Спенсър в ухото на Ариа, която се преструваше, че пощи като маймуна невидими въшки от косата на Хана и си похапва от тях.

— Много би ни се искало. — Алисън наклони глава. — Обаче от отдавна сме планирали как ще си прекараме вечерта. Може би друг път?

Мона заби поглед в тротоара.

— Ами хубаво.

— Ще се видим — побърза да каже Алисън, извърна се и завъртя очи, а останалите момичета повториха жеста й.

Минаха през задната врата на Спенсър. Отляво се намираше дворът на Али, където родителите й строяха двайсетместен белведер за разточителните си градински пикници.

— Слава богу, че работниците ги няма — възкликна тя, хвърляйки поглед към жълтия булдозер.

Емили се стегна.

— Пак ли са ти наговорили глупости?

— Кротко, Убиец — подсмихна се Али. Останалите се изкикотиха. Понякога наричаха Емили „Убиец“, все едно беше личният питбул на Алисън. Емили също го беше намирала за забавно, но напоследък не се смееше с другите.

Плевнята беше точно пред тях. Бе малка и уютна, и имаше широки прозорци с изглед към голямата, заобиколена от множество пристройки ферма на Спенсър, която си имаше дори собствена вятърна мелница. Тук в Роузууд, щата Пенсилвания — малко предградие на около двайсет мили от Филаделфия, за хората беше по-обичайно да живеят в двайсет и петстайна ферма с облицован с камъчета басейн и джакузи, като тази на Спенсър, отколкото в градски тип имение. Лете Роузууд ухаеше на люляк и прясно окосена трева, а през зимата — на чист сняг, който скърца под краката, и на дървени печки. Беше мозайка от високи кичести ели и селски ферми, из които подскачаха лисици и зайчета. Имаше чудесни магазини и сгради в колониален стил, зелени паркове за празнуване на рождените дни, завършването на гимназията и за спонтанните тържества, които се правеха ей така, без специален повод. А роузуудските момчета бяха страхотни по онзи нехаен, пращящ от здраве начин, сякаш слезли от страниците на каталог на „Абъркомби“. Това бе душата на Филаделфия. Място, където течеше стара, благородническа кръв, където миришеше на още по-стари пари и където още тлееха стогодишни дрязги.