Сара Шепард - Познай кой се върна

Някога пожелавали ли сте си да можете да се върнете назад в миналото и да поправите грешката си? Ако не бяхте нарисували клоунско лице на Барбито, което най-добрата ви приятелка получи за осмия си рожден ден, тя нямаше да се разсърди и да се сприятели с онова новото момиче от Бостън. А в девети клас изобщо нямаше да ви хрумне да избягате от тренировката по футбол заради едното ходене до плажа, ако знаехте, че заради това треньорът ще ви държи на пейката до края на сезона. Ако бяхте постъпили по различен начин, може би бившата ви най-добра приятелка щеше да ви даде излишния билет за първия ред на модното ревю на Марк Джейкъбс. Или може би вече щяхте да бъдете голмайсторка в женския национален футболен отбор, подплатена с рекламен договор с „Найк“ и крайбрежна вила в Ница. Щяхте да се шматкате с частния си самолет из Средиземноморието, вместо да седите в часа по география и да се опитвате да го откриете на картата.

В Роузууд мечтите за промяна на съдбата са толкова често срещани, колкото и момичетата, които получават за тринайсетия си рожден ден медальон от „Тифани“ с формата на сърце. А четири някогашни най-добри приятелки биха дали всичко, за да могат да се върнат назад във времето и да оправят нещата. Ами ако наистина им се удаде тази възможност? Дали ще успеят да запазят живота на петата си най-добра приятелка… или трагедията й е просто част от тяхната съдба?

Понякога миналото крие повече въпроси, отколкото отговори. А в Роузууд нищо не е такова, каквото изглежда.

— Като й кажа, тя направо ще откачи — каза Спенсър Хейстингс на най-добрите си приятелки Хана Мерин, Емили Фийлдс и Ариа Монтгомъри. Тя изпъна морско зелената си тениска и натисна звънеца на вратата на Алисън Дилорентис.

— Защо изобщо трябва да й казваш? — попита Хана, като скачаше от стълбите върху пътечката и обратно. Откакто Алисън, петата им най-добра приятелка, беше казала на Хана, че само подвижните момичета са слабички, Хана гледаше да се движи колкото се може повече.

— Може би всичките трябва да й го кажем заедно — предложи Ариа, като почесваше временната татуировка на водно конче, която бе направила на ключицата си.

— Ще бъде забавно. — Емили прибра късо подстриганата си, червеникаворуса коса зад ушите. — Можем да си измислим танц и накрая да извикаме в синхрон „та-да-а!“.

— В никакъв случай. — Спенсър сви рамене. — Хамбарът си е мой — аз трябва да й кажа. — Тя отново натисна звънеца.

Докато чакаха, момичетата слушаха щракането на ножиците, с които озеленителите оформяха храстите в съседния двор на Спенсър, и ритмичното туп-туп, което се разнасяше от игрището за тенис на близнаците Феърфийлд две къщи по-нататък. Във въздуха се носеше аромат на люляци, скоро окосена трева и крем против слънчево изгаряне. Това бе типичният идиличен ден в Роузууд — всичко в града бе красиво, включително звуците, миризмите и обитателите му. Момичетата бяха прекарали почти целия си живот в Роузууд и се чувстваха големи късметлийки, че са част от това специално място.

Най-много им харесваха летата в Роузууд. На следващата сутрин, след като минеше последният изпит в тяхното училище „Роузууд дей“, те щяха да вземат участие в ежегодната церемония по дипломирането. Директорът Епълтън щеше да вика поименно всеки един от учениците, от предучилищна възраст до единайсети клас, и всеки ученик щеше да получи двайсет и четирикаратова златна игла — момичешката бе във формата на гардения, а момчешката — на подкова. След това щяха да бъдат пуснати във ваканция — десет великолепни седмици, прекарвани в събиране на тен, пикници, разходки с лодки и разходки до магазините във Филаделфия и Ню Йорк. Направо си умираха от нетърпение.

Но за Али, Ариа, Спенсър, Емили и Хана церемонията по дипломирането не беше ритуалът, отбелязващ началото на ваканцията. За тях лятото нямаше да започне без тяхното парти с преспиване на следващата нощ. А момичетата бяха подготвили изненада за Али, която щеше да превърне началото на лятото в нещо наистина специално.

Когато най-накрая вратата на семейство Дилорентис се отвори, пред тях застана госпожа Дилорентис, облечена в къса, бледорозова рокля, която разкриваше дългите й, мускулести, почернели прасци.

— Здравейте, момичета — хладно произнесе тя.