Сара Шепард: Познай кой се върна

Господин и госпожа Хейстингс бяха предекорирали хамбара в задния двор и бяха позволили на Мелиса да го използва като лична стая, докато учеше в гимназията. Щом пораснеше достатъчно, Спенсър щеше да се ползва от същите привилегии.

— Супер! — възкликна Али. — Как успя?

— Утре, след церемонията по дипломирането, тя отлита за Прага — отговори Спенсър. — Нашите казаха, че можем да го използваме, стига да го почистим и подредим, преди да се е върнала.

— Прекрасно. — Али се облегна назад и преплете пръсти. Внезапно погледът и се фокусира върху нещо вляво от работниците. Това беше Мелиса, която бавно прекосяваше двора на семейство Хейстингс с вирната глава. В ръка носеше закачалка с абитуриентската си тога, а на раменете си бе метнала тъмносинята мантия, която носеха всички, които завършваха училището с отличие.

От гърлото на Спенсър се разнесе стон.

— Покрай това отличие започна да се държи отвратително — прошепна тя. — Дори ми каза, че трябва да съм благодарна, ако Андрю Кембъл получи отличието вместо мен, когато завършваме — защото „тази чест носи със себе си огромна отговорност“. — Те двете се ненавиждаха и Спенсър почти всеки ден разказваше по някоя нова история, която разкриваше каква кучка е сестра й.

Али се изправи.

— Хей, Мелиса! — извика тя и започна да маха с ръце.

Мелиса спря и се обърна.

— О, здравейте, момичета. — Тя се усмихна предпазливо.

— Вълнуваш ли се от пътуването до Прага? — пропя Али, като дари Мелиса с най-блестящата си усмивка.

Мелиса леко повдигна глава.

— Разбира се.

— Иън ще бъде ли с теб? — Иън бе страхотното гадже на Мелиса. Дори само при мисълта за него момичетата изпадаха в захлас.

Спенсър впи нокти в ръката на Али.

— Али! — Но Али просто я отмести.

Мелиса присви очи заради яркото слънце. Тъмносинята мантия се развя от полъха на вятъра.

— Не, няма да идва.

— О — престорено се усмихна Али. — Сигурна ли си, че това е добра идея, да го оставиш тук сам за две седмици? Може да си хване друга приятелка!

— Алисън — процеди Спенсър през зъби. — Престани. Веднага.

— Спенсър — прошепна Емили. — Какво става тук?

— Нищо — рече бързо Спенсър. Ариа, Емили и Хана отново се спогледаха. Напоследък това често се случваше — Али казваше нещо, някоя от тях откачаше, а останалите нямаха никаква представа какво ставаше.

Това определено не беше „нищо“. Мелиса разхлаби мантията около врата си, изпъна рамене и се врътна настрани. Хвърли един дълъг и суров поглед към гигантската дупка в двора на семейство Дилорентис, след което тръгна към хамбара, като затръшна вратата зад гърба си толкова силно, че закаченият на нея венец подскочи и падна на земята.

— Определено нещо й се пече на задника — каза Али. — Аз просто се пошегувах.

Спенсър издаде сърдит пръхтящ звук и Али се захили. Винаги се смееше така, когато засягаше някоя от тайните им, намеквайки, че стига да поиска, ще разкаже всичко на останалите.

— Но пък на кого му пука? — Али се вгледа във всяка една от тях с блестящи очи. — Знаете ли какво? — Тя забарабани развълнувано с пръсти по масата. — Мисля, че това ще бъде Лятото на Али. Лятото на нас, Петте. Просто го усещам, а вие?

Моментът на замайване отмина. Сякаш голям влажен облак бе надвиснал над тях и замъгляваше мислите им. Но лека-полека започна да се разнася и в съзнанието на всяка една от тях започна да се оформя една мисъл. Може би Али бе права. Това можеше да бъде най-хубавото лято в живота им. Можеха да забравят всички плашещи скандални неща, които се бяха случили досега, и просто да започнат отначало.

— Мисля, че и аз го усещам — каза Хана на висок глас.

— Определено — едновременно възкликнаха Ариа и Емили.

— Да — каза меко Спенсър.

Те се уловиха за ръце и стиснаха здраво.

Онази нощ валя. Силен проливен дъжд, който остави локви по алеите, напои градините и създаде мънички басейнчета в покривалото на големия плувен басейн на семейство Хейстингс. Когато посред нощ дъждът спря, Ариа, Емили, Спенсър и Хана се събудиха и седнаха в леглата си почти едновременно. И четирите бяха връхлетени от лошо предчувствие. Не разбираха дали е някакъв сън, или са просто развълнувани заради следващия ден. Или пък причина можеше да бъде нещо съвсем различно… нещо далеч по-дълбоко.

Всяка от тях погледна през прозореца си към спокойните, празни улици на Роузууд. Облаците се бяха разнесли и на небето грееха звезди. Асфалтът блестеше окъпан от дъжда. Хана погледна към алеята в техния двор — там беше само колата на майка и. Баща й се беше изнесъл от дома. Емили погледна към задния двор на тяхната къща и гората зад него. Тя се страхуваше от тези дървета — носеха се слухове, че сред тях живеят призраци. Ариа се заслуша в звуците, които се разнасяха от спалнята на родителите й, и се запита дали също са будни — или може би отново се карат и не са заспивали изобщо. Спенсър хвърли поглед към задната врата на дома на семейство Дилорентис, след това извърна очи към голямата яма, която работниците бяха изкопали за основите на павилиона. Дъждът бе превърнал изкопаната пръст в кал. Спенсър се замисли за всички онези неща в живота й, които я бяха карали да се ядосва. След това се сети за всички неща, които би искала да има — и за нещата, които би искала да промени.