Сара Шепард: Познай кой се върна

— Али тук ли е? — попита Спенсър.

— Мисля, че е горе, в стаята си. — Госпожа Дилорентис отстъпи встрани, за да им направи път. — Качвайте се.

Спенсър поведе групичката по коридора. Бялата й плетена спортна поличка се полюшваше насам-натам, а мръснорусата й коса, сплетена на плитка, подскачаше на гърба й. Момичетата обожаваха къщата на Али — тя миришеше на ванилия и омекотител, също като Али. По стените висяха лъскави фотографии от пътуванията на семейство Дилорентис до Париж, Лисабон и езерото Комо. Имаше много снимки на Али и брат й, Джейсън, от първия им ден в училище до сега. Момичетата особено харесваха една снимка на Али от втори клас. Веселата й розова жилетчица караше лицето й направо да грее. Тогава семейството на Али живееше в Кънектикът, и в предишното й частно училище нямаше изискване да обличат униформените училищни сака за снимката на класа в края на годината, както беше в „Роузууд дей“. Дори още осемгодишна, Али беше неустоимо сладка — имаше ясни сини очи, сърцевидно личице, прелестни трапчинки и немирно, но очарователно изражение на лицето, което просто не можеше да ти позволи да й се сърдиш дълго.

Спенсър докосна долния десен ъгъл на любимата им снимка, на която бяха те, петте, по време на лагера в Поконос миналия юли. Бяха се изправили до едно гигантско кану, нагазили в мрачните води на езерото, ухилени до уши, толкова щастливи, колкото могат да бъдат само дванайсетгодишни най-добри приятелки. Ариа бе положила длан върху ръката на Спенсър, Емили бе сложила своята върху ръката на Ариа, а ръката на Хана бе най-отгоре. Те затвориха очи за секунда, изръмжаха и развалиха купчинката. Момичетата бяха започнали да правят така преди снимка, като напомняне за първото им лято като най-добри приятелки. Не можеха да повярват, че Али, най-прочутото момиче в „Роузууд дей“, бе допуснало тях четирите най-близко до себе си. Усещането бе като да са в списъка на някоя от световните знаменитости.

Но да си го признаят на глас би било… проява на слабост. Особено в този момент.

Докато минаваха през всекидневната, те забелязаха две абитуриентски тоги, които висяха на дръжката на плъзгащата се врата. Бялата беше на Али, а по-официалната, морскосиня, беше на Джейсън, който през есента щеше да отиде да учи в Йейл. Момичетата плеснаха с ръце, нетърпеливи да облекат собствените си абитуриентски тоги и шапки, които абитуриентите на „Роузууд дей“ бяха носили още от откриването на училището през 1897 г. Точно тогава забелязаха някакво движение във всекидневната. Джейсън седеше на коженото канапе и безизразно се взираше в екрана на телевизора, по който вървеше СиЕнЕн.

— Ехо, Джейсън — извика Спенсър, махайки му с ръка. — Вълнуваш ли се за утре?

Джейсън ги погледна. Беше страхотна момчешка версия на Али, с намазана с гел руса коса и зашеметяващи сини очи. Той се ухили мрачно и обърна глава към екрана, без да продума нищо.

— До-обре-е — казаха момичетата в един глас. Джейсън имаше своята смешна страна — той бе измислил играта „Пак ли!“, заедно със своите приятели. Момичетата я бяха усвоили и преработили за своите си цели, които общо взето включваха подигравка с по-смотаните момичета в тяхно присъствие. Но Джейсън определено изпадаше в странни настроения. Али ги наричаше „Елиът Смитови настроения“ — на името на онзи мрачен певец, който той толкова много харесваше. Но този път Джейсън нямаше причина да бъде разстроен — по това време на следващия ден той щеше да бъде на самолета за Коста Рика, за да тренира кану-каяк цяло лято. Голям праз!

— Много важно — сви рамене Ариа. Четирите се врътнаха и хукнаха нагоре по стълбите към стаята на Али. Когато стигнаха до площадката установиха, че вратата й е затворена.

Спенсър се намръщи. Емили вирна глава. От вътрешността се чу смехът на Али.

Хана леко побутна вратата и я отвори. Али седеше с гръб към тях. Косата й бе вързана на висока конска опашка и бе облякла раирана, свободно падаща, копринена блуза. Тя гледаше надолу, към отворената тетрадка в скута й, изпаднала в транс.

Спенсър се прокашля и Али сепнато се обърна към тях.

— Здрасти, мацки! — извика тя. — Какво става?

— Нищо особено. — Хана посочи към тетрадката в скута на Али. — Какво е това?

Али бързо я затвори.

— А, нищо особено.

Момичетата усетиха, че зад тях има някой. Госпожа Дилорентис връхлетя с валсова стъпка в стаята.

— Трябва да поговорим — каза тя на Али с напрегнат глас.

— Но, мамо… — възмути се Али.