Сара Шепард - Лукс и грях

Медалът се изплъзна от ръцете й и изтрака на земята.

— Хмм, не — смотолеви Емили и се наведе да го вдигне.

— Можеш да вземеш каквото искаш. Нали видя табелката?

— Не, наистина, не искам.

Момичето протегна ръка.

— Мая Сенжермен. Току-що се нанесох.

— Аз… — думите не искаха да излязат от гърлото й. — Аз съм Емили — успя да каже най-после и разтърси ръката на Мая. Ръкостискането й се видя твърде официално — май не помнеше друг път да се е ръкувала с момиче. Почувства се малко замаяна. Може би не беше яла достатъчно корнфлейкс с мед на закуска?

Мая посочи с глава купчината на земята.

— Можеш ли да си представиш, целият този боклук беше в новата ми стая! Наложи се да изнеса всичко сама. Гадна работа.

— Това са нещата на Алисън — прошепна Емили.

Мая се наведе, за да види отблизо някои от хартиените пликове. После оправи презрамката си.

— Приятелка ли ти е?

Емили замълча. Е? Може би Мая не знаеше, че Али е изчезнала?

— Амиии, беше. Отдавна. Тя и още няколко момичета, които живееха наблизо — обясни тя, като пропусна частта за отвличането, убийството или каквото се бе случило на Алисън. — В седми клас. Сега ще бъда в единайсети клас на „Роузууд Дей“. — От началото на учебната година ги делеше само този уикенд.

И от есенната практика по плуване, което означаваше, че всеки ден я очакват по три часа плуване. На Емили направо не й се мислеше.

— И аз ще уча там! — усмихна се Мая широко. Отпусна се върху кадифения стол на Али и пружините изскърцаха. — Родителите ми за нищо друго не говориха през целия полет насам — само ми повтаряха каква късметлийка съм, че ще уча в Роузууд и колко по-различно ще бъде от старото ми училище в Калифорния. Примерно, вие нямате мексиканска храна, нали? Или поне истински вкусна мексиканска храна, калифорнийско-мексиканска. При нас се продаваше на лавката и беше, ммм, страхотна. Ще ми трябва време да свикна с „Тако Бел“. От техните gorditas ми се повдига.

— О — усмихна се Емили. Момичето определено беше приказливо. — Ами да, храната наистина е малко кофти.

Мая скочи от стола.

— Молбата ми може да е малко странна, понеже току-що се запознахме, но би ли ми помогнала да отнеса останалите кутии в стаята ми? — И тя кимна към няколко кашона, които се виждаха в отворения багажник на вана.

Очите на Емили се разшириха. Да влезе в стаята на Алисън? Но пък щеше да е доста грубо да откаже, нали?

— А, да, разбира се — кимна тя неуверено.

Антрето все още миришеше на сапун „Дав“ и сушени листенца от роза — точно както някога, когато това беше домът на семейство Дилорентис. Емили се спря на вратата и зачака Мая да я ориентира, въпреки че знаеше, че стаята на Али се намира в дъното на коридора до стълбището. Кашоните бяха навсякъде, а от кухнята се разлаяха две изящни италиански хрътки.

— Не им обръщай внимание — каза Мая, докато изкачваше стълбите към стаята си, след което отвори вратата с един ритник на стройния си крак.

Боже, изглежда досущ като едно време , помисли си Емили, когато я последва. Но всъщност не беше същото: Мая бе сложила огромното си легло в другия ъгъл, на бюрото й имаше компютър с голям плосък монитор, а стените бяха облепени с постери, които скриваха рисувания с цветя тапет на Алисън. И все пак нещо бе останало непроменено, сякаш присъствието на Али продължаваше да витае в спалнята. Емили почувства слабост в коленете и се облегна безсилно на стената.

— Остави го, където намериш място — подвикна й Мая.

Емили се окопити, сложи кашона до леглото и се огледа наоколо.

— Готини плакати. — Бяха предимно снимки на групи и певци: „M.I.A.“, „Блек Айд Пийз“, Гуен Стефани в костюм на мажоретка. — Обожавам Гуен.

— А, да — откликна Мая. — Гаджето ми направо е обсебен от нея. Казва се Джъстин. От Сан Франциско, като мен.

— И аз имам гадже — кимна Емили. — Бен.

Мая се метна на леглото.

— И как е?

Емили се опита да си представи Бен, момчето, с което ходеше от четири месеца. Беше го видяла преди два дни — гледаха DVD в нейната къща. Майката на Емили естествено беше в съседната стая и от време на време подаваше глава през вратата да ги попита дали нямат нужда от нещо. Преди да тръгнат бяха приятели покрай отбора по плуване. Всичките им съотборници бяха отсъдили, че си подхождат и трябва да станат гаджета, така че те просто ги послушаха.

— Готин е.

— Защо вече не сте приятелки с момичето, което е живяло тук?

Емили приглади червеникаво-русата си коса зад ушите. Уау. Значи Мая наистина не знаеше за Алисън. Ако сега започнеше да й разправя историята, се боеше, че ще се разреве, а това щеше да е неловко. Най-малкото, едва познаваше тази Мая.